Продължихме да се бием, без да преставаме да спорим. Беше странна гледка!
Накрая Хуул Хаджи разбра, че така трябва да бъде, че трябва да напусне.
— Но ти трябва да дойдеш с мен, Майкъл Кейн. Аз се нуждая от твоята подкрепа и съвет.
Бедният дявол, намираше се в странно настроение и трябваше да направи нещо необмислено. Бавно се оттеглихме към мястото, където двама мъже с тъжни лица държаха нашите дахари.
Скоро напуснахме опустошеното село, но знаехме, че пироза са го обкръжили, очаквайки такъв опит. Това беше обичайна практика.
Погледнах назад и потреперих от ужас.
Малка група защитници стояха рамо до рамо пред къщата на Морхаи Ваджа. Всички други бяха мъртви — от двата пола и от всички възрасти. Зловещи пламъци се издигаха над някога красивите къщи с мозайка. Беше сцена от Бош3 или Брьогел4 — картина на ада. После бях принуден да обърна внимание на звука от стъпките на идващите към нас дахари.
Не съм човек, който бързо намразва, но онези пирози мразех.
Зарадвах се на възможността да убия идващите към нас трима ухилени пирози.
С още топлите кървави мечове изтрихме кръвожадните усмивки от лицата им.
После препуснахме с натежали сърца далеч от това място на гняв и жестокости.
Яздихме, докато стана почти невъзможно да държим очите си отворени. Настъпи студената утрин.
Тогава видяхме останките от лагер и очертанията на фигура, просната по очи на моравата.
Приближихме се до нея и я познахме.
Беше Ора Лис.
Хуул Хаджи извика, слезе от дахарата и коленичи до девойката. Отидох при него и видях, че е ранена. Беше проводена с меч.
Но защо?
Хуул Хаджи погледна към мен. Стоях от другата страна на девойката.
— Това вече е прекалено много — каза той с глух глас. — Първо там, а сега това.
— Дали е дело на пироза? — тихо попитах.
Той кимна и провери пулса й.
— Умира. Чудно е, че е живяла толкова дълго с тази рана.
Сякаш в отговор на думите му очите на Ора Лис потрепнаха и се отвориха. Бяха изцъклени, но когато видя Хуул Хаджи, се оживиха.
От гърлото се изтръгнаха задавени ридания и тя с мъка почти шепнешком произнесе:
— О, брадхи мой!
Хуул Хаджи галеше ръката й, опитваше се да произнесе думите, които не искаха да излязат. Очевидно се самообвиняваше за трагедията.
— Брадхи мой, извинявай.
— Извинявай? — Сега думите излязоха от устата му. — Не ти трябва да се извиняваш, Ора Лис, аз съм виновен.
— Не! — Гласът й възвърна силата си. — Ти не знаеш какво направих. Има ли време?
— Време? Време за какво? — Хуул Хаджи беше озадачен, макар че аз вече бях започнал да се досещам.
— Време да се спрат пироза.
— От какво?
Ора Лис леко се закашля и устните й се оцветиха от прясна кръв.
— Аз, аз им казах къде сте…
Тя се опита да стане.
— Аз им казах къде сте… Не разбираш ли? Аз им казах за събранието. Бях полудяла. Направих, направих го от мъка.
Хуул Хаджи отново ме погледна, в очите му се четеше болка. Беше разбрал. Ора Лис ни беше предала. Това беше нейното отмъщение за отхвърлената любов.
Той погледна Ора Лис. От онова, което й каза, разбрах веднъж за винаги, че е истински мъж, силен и милостив.
— Не — каза Хуул Хаджи, — ти не си направила нищо. Ние ще предупредим селото веднага.
Ора Лис умря, без да каже нищо повече. На устните й имаше усмивка на облекчение.
Погребахме злополучната девойка в тлъстата почва на хълмовете. Не сложихме нищо над гроба. Нещо в нас изглежда ни подсказа да не го правим. Сякаш с погребението на Ора Лис погребвахме целия трагичен епизод.
Последното, разбира се, беше невъзможно.
По-късно през този ден към нас се присъединиха още няколко бягащи мендишарци. От тях научихме, че пироза преследват всички оцелели, че бяха по петите на измъкналите се бойци. Научихме също, че са взети пленници, но не знаеха имената им, и че селото е разрушено до основи.
Един от градските лидери, боец на средна възраст, наричан Кал Хира, каза докато яздеше:
— Ще ми се да открия кой ни е предал. Ще ми се пръсне мозъкът от напрягане и не мога да намеря никакво обяснение.
Погледнах Хуул Хаджи. Той отвърна на погледа ми. В този момент, макар че може да е било и по-рано, постигнахме мълчаливо споразумение да не казваме за Ора Лис. Нека си остане тайна. Единствените истински престъпници бяха пироза. Другите бяха жертви на съдбата.