Изобщо не отговорихме на Кал Хира. Той също не каза нищо друго. На никой не му се говореше.
Хълмовете се смениха с равнини, а те отстъпиха място на пустинна местност. Продължихме да бягаме от преследвачите пироза.
Не ни хванаха, но ни прогониха индиректно, към нашата гибел.
Пета глава
Кула в пустинята
Когато тръгнахме през пустинята, устните на Кал Хира бяха подути, но здраво стиснати.
Пустинята вече не беше просто гола местност от напукана земя и скали, а място, покрито с черни пясъци, непрекъснато движещи се от постоянния вятър.
Нямаше локви с блудкава вода, не знаехме дори и приблизително къде се намираме. Знаехме само, че пътуваме на северозапад.
Яките ни животни бяха почти толкова изморени, колкото и ние, и започнаха да губят сили. Небето беше безоблачно, жаркото слънце — безмилостен враг.
Пет дена почти безцелно яздихме из пустинята. Умовете ни бяха още вцепенени от неочаквания обрат на събитията в селото. Още не можехме да се съвземем от преживяното и ако не намерехме скоро вода, щяхме да умрем. Телата ни бяха покрити с дебел слой черен пустинен пясък, бяхме се отпуснали в седлата от умора.
Не ни оставаше нищо друго, освен да продължим да се движим, да продължим безнадеждното търсене на вода.
На шестия ден Кал Хира падна от седлото, без да издаде никакъв звук. Когато отидохме да му помогнем, видяхме, че е мъртъв.
На следващия ден умряха още двама. Освен мен и Хуул Хаджи бяха останали още трима живи, ако „живи“ е точната дума за състоянието, в което се намирахме. Това бяха Джил Дийра, Вас Оола и Бак Пури. Първият беше набит боец, по-мълчалив от не особено приказливите си другари, много нисък за мендишарец. Другите двама бяха високи млади мъже. Бак Пури видимо започна да отпада духом. Не можех да го виня. Много скоро от горещото слънце всички щяхме да загубим разсъдъка си, ако преди това не ни убиеше.
Бак Пури беше започнал да си говори сам, беше започнал тревожно да върти очи. Правехме се, че не забелязваме отчасти заради него, отчасти заради самите нас. Неговото състояние ни се струваше като предсказание за онова, което скоро ще ни се случи.
Тогава видяхме кулата.
Не бях виждал такова нещо на Марс. Макар и отчасти разрушена и невероятно стара, по нея нямаше никакви следи на ерозия. Частичната й повреда изглеждаше като резултат от някаква бомбардировка. На горните й части имаше големи нащърбени дупки, пробити през някой етап от дългата й история. Ако не друго, кулата ни предлагаше подслон. Но тя показваше също, че някога тук е имало селище, а където има селище, трябва да има и вода.
Отидохме до нея. Попипах я и с изненада открих, че не е от естествен материал, най-малкото не такъв, който ми е познат. Изглежда, беше изградена от невероятно издръжлива пластмаса, здрава като стомана, може би дори по-здрава, тъй като беше издържала без никаква повреда на корозионния пясък.
Когато влязохме, другарите ми бяха принудени да се наведат. Вътре беше навят пясък, но беше хладно. Налягахме на земята и без някой да продума, почти моментално заспахме.
Аз пръв се събудих. Може би още не бях свикнал с дългата марсианска нощ.
Бе почнало да се зазорява. Макар да бях отпочинал, още се чувствах отпаднал.
Въпреки състоянието си видях, че на около четири метра над главата ми имаше таван.
Напуснах спящата си компания и започнах да разглеждам заобикалящата ни пустиня и да търся следи за вода някъде под пясъка. Бях сигурен, че има, но дали ще я намеря, беше съвсем друг въпрос.
Тогава съгледах издатина в пясъка. Не беше дюна. Огледах я и установих, че прилича на ниска стена, направена от същия материал като кулата. Остъргах пясъка от нея и видях, че е издигната около повърхнина от същия материал. Не можех да разбера смисъла на тази конструкция. Беше идеален квадрат със страна около девет метра. Тръгнах към насрещната страна.
Не бях много внимателен, или може би прекалено уморен, защото неочаквано стъпих върху малка купчинка пясък, опитах се да запазя равновесие и полетях надолу през повърхността. Паднах свит на кълбо и ожулен в стая, наполовина запълнена с пясък. Претърколих се и погледнах нагоре. Видях над себе си назъбена дупка, през която влизаше слънчева светлина. Вероятно беше резултат от същото нещо, което беше избило дупки и по кулата. Беше запушена с някаква плоскост и оттам беше проникнал пясъкът. През нея бях паднал.