— Съжалявам, вината е моя. Предполагам, че Ревящата смърт е виновна да не знаем за съществуването на града на якшите.
— Какво представлява Ревящата смърт?
— Силен вятър. Появява се периодически над пустинята. Някои мислят, че той е причина за възникване на пустинята, защото преди да се появи Ревящата смърт, тук е било плодородно място. Може би градът на якшите е бил построен преди идването на Ревящата смърт. Не зная, но Ревящата смърт духа над пустинята от столетия и предизвиква силни пясъчни бури, които изравняват всичко със земята.
— И къде отива този вятър? — попитах аз. — Трябва да знаем къде може да ни откара.
— На запад — отвърна Хуул Хаджи.
— Над морето?
— Точно така.
— А след това?
— Не зная.
Отново отидох до люка и погледнах надолу.
Под нас все още лежеше развълнуваното море, студ и тъмнина, но през мрака съгледах, макар и едва забележими, очертанията на суша.
— Какво се намира зад Западното море?
— Не зная. С изключение на бреговата ивица — неизследвана земя. Лоша земя, доколкото съм чувал.
— Лоша? Какво те кара да мислиш така? — запитах приятеля си.
— Легендите, разкази на пътешественици, изследователски групи, които никога не са се върнали. Западният континент е място на джунгли и странни зверове. Той е бил най-силно засегнат от Най-лошата война. Казват, че когато войната свършила, в природата настъпили необичайни промени: хора, животни, растения — всичко се променило от нещо, останало във въздуха след Най-лошата война. Някои смятат, че е дух, други — някакъв газ, трети — машина. Но каквото и да е, умните хора винаги са избягвали Западния континент.
— Всичко това говори за атомна война, радиация и мутация — разсъждавах на глас аз. — Но хиляди години след войната малко вероятно е все още да има някаква опасна радиация. Не трябва да се страхуваме от това.
Някои от думите, които казах, бяха на английски. Макар че ги използвах да опиша събитията, за които говорех, те не се съдържаха в разговорния марсиански език.
Изглежда, Ревящата смърт беше започнала да отслабва, защото скоростта на движение на балона намаля.
Чувствах, че съдбата ни е извън ръцете ми, тъй като навлизахме навътре в сушата. Двете луни на Марс надничаха от небето над нас и осветяваха странни джунгли и необичайни цветове.
Трябва да призная, че необичайната растителност малко ме разтревожи, но си казах, че тя не може да ни навреди, докато летяхме на тази височина.
Когато вятърът престане да ни носи, можем спокойно да слезем, да сложим ремъците и на собствен ход да отидем, където искаме.
Такава възможност не ни се откри в продължение на няколко часа. Откъде идваше вятърът и къде завършваше накрая, не можех да кажа, освен ако не циркулираше непрекъснато около планетата, събирайки сила по пътя си.
Най-после успяхме да се освободим от въздушния поток и се понесохме към огромните дървета, чиито гъсти клони образуваха плътна маса под нас.
Големи лъскави листа във всички нюанси на черно, кафяво, тъмнозелено и червено се люлееха на гъвкави клони. Над тази джунгла тегнеше усещане за нещо лошо. Перспективата да слезем на това място не ни допадна.
Най-после на сутринта намерихме една достатъчно широка просека и започнахме да се спускаме. Кацнахме много добре, като се има предвид колко неквалифицирани пилоти бяхме. Вързахме кораба и го огледахме да видим дали има повреди. Строителният материал на якшите беше издържал на вятър, който би разбил всичко друго на парчета. Като се има предвид всичко, на което бяхме подложени, повредите бяха сравнително малко.
Единственото, което трябваше да направим сега, беше да сложим трансмисионните ремъци и да намерим нещо, което да използваме за баласт. После щяхме да напълним торбата с хелий и да се отправим към Мендишар.
Не след много двигателите заработиха и завъртяха перките.
Докато работехме обаче имахме чувството, че ни наблюдават. Не видяхме нищо, освен тъмна джунгла, дървета издигащи се на десетки метри, сплетени в мрежа, простираща се във всички посоки, плетеница от други растения — топли, влажни, миришещи.
Не можех да си обясня как се е получила тази просека. Беше прищявка на природата. Повърхността беше покрита само с твърда плътна като камък пръст. По краищата растяха ниски храсти с тъмни, блестящи листа, прилични на преплетени лози, които, гледани с крайчеца на окото, приличаха на дебели змии. Около корените на дърветата имаше отровни на вид храсти и пълзящи растения.