Паднах по лице, но продължих да се опитвам да се освободя.
После почувствах как една костелива ръка ме повдигна.
Погледнах тези, които ме бяха пленили. Не можех да повярвам на очите си. До кръста бяха хора, макар и значително по-ниски от мен, с източени тела и издути мускули. Имаха големи очи и прорези за уста от кръста надолу — осем крака, покрити с кожа крака. Но личеше, че са човешки същества с тела на хора и крака на паяци!
Опитах се да намушкам водача, но ръцете и краката ми бяха така омотани, че нищо не можах да направя.
С безизразно лице водачът им насочи към мен дълъг прът. Краят му имаше ухо като на игла, дълго около петнайсет сантиметра. Той ме мушна с него, аз се опитах да отвърна на удара и тогава почти веднага почувствах как цялото ми тяло се вцепени.
Не можех да се помръдна. Не можех дори да мигна. Беше ясно, че съм инжектиран с отрова, която можеше напълно да ме парализира.
Осма глава
Великият Мишасса
Вдигнат на гърбовете на странните отвратителни хора-паяци, аз бях пренесен дълбоко във вътрешността на неземния град.
Осветен от слабо светещи камъни, той приличаше на лабиринт без никакъв план или цел.
Минахме през коридори и стаи, които понякога изглеждаха малко по-големи от тръби, а друг път се разширяваха в големи зали с балкони.
Бях убеден, че това не е дело на хората-паяци, изобщо не беше дело на хора, а на някакви странни разумни същества, създадени може би в резултат на атомната радиация. Тези същества, почти ненормални, за да създадат такъв град, вероятно отдавна бяха загинали, освен ако хората-паяци не бяха техни слуги.
Май не беше така, защото коридорите и залите бяха пълни с мръсотия, паяжини и гнилоч, натрупан от столетия. За момент се зачудих как са се появили тези хора-паяци: дали бяха родственици на огромните паяци, които бях видял отвън. Ако е така, какво греховно свързване в далечното минало е дало тези плодове?
Те припкаха напред и ме носеха в силните си ръце. Не се решавах да се замисля каква съдба ми готвят. Бях убеден, че възнамеряват да ме измъчват, може би да ме изядат в някакво зловещо пиршество. Може би бързаха към тяхната банкетна зала. Предположението ми беше по-близко до истината, отколкото си представях в началото.
Най-после влязохме в една огромна зала. Тя се осветяваше единствено от излъчването на скалата.
Действието на отровата отминаваше. Експериментално стиснах мускули, доколкото беше възможно от лепкавата паяжина. Дърпана предположих аз, от телата на хората-паяци, тя ограничаваше движението ми.
И тогава видях, че в залата се простираше огромна паяжина. Тя проблясваше на слабата светлина. В нея беше разперен като орел човек. Бях сигурен, че това е Хуул Хаджи.
Хората-паяци очевидно не се залепваха за паяжините, защото няколко започнаха да ме влачат по нишките на тази паяжина към другата им жертва. Сега ясно видях, че е Хуул Хаджи.
Те ни оставиха да висим в мрака и се разпръснаха, подтичвайки на паяшките си крака. Откакто ги срещнах не бяха издали никакъв звук. Устата ми беше още вдървена от отровата, но успях да промълвя няколко думи. Бях поставен настрани под Хуул Хаджи и поради това виждах само лявото му стъпало и част отпрасеца.
— Хуул Хаджи, можеш ли да говориш?
— Да. Имаш ли някаква представа какво са намислили да правят с нас, приятелю?
— Не.
— Съжалявам, че станах причина да ти се случи това Майкъл Кейн.
— Вината не е твоя.
— Трябваше да съм по-внимателен. Ако бях проявил малко повече внимание, сега щяхме да сме далеч. Въздушният ни кораб здрав ли е?
— Доколкото зная, да.
Започнах да изпробвам паяжината. Мрежата, с която бях хванат, беше започнала да става крехка и да се чупи. Успях да си освободя ръката, но тя мигновено беше хваната и обездвижена от голямата паяжина.
— И аз опитах — каза Хуул Хаджи над мен. — Не мога да измисля начин да се освободим.
Трябваше да призная, че може би беше прав, но въпреки това си напрягах мозъка. Бях започнал да разбирам, че ако не измислим начин да се освободим, ни очаква нещо ужасно.
Започнах да се опитвам да освободя другата си ръка.
Тогава чухме шум — силен, стържещ като звук от движението на много хора-паяци, но многократно по-силен. Погледнах надолу и неочаквано видях две огромни очи, най-малко един метър в диаметър, да гледат нагоре към нас, без да мигат.