Бяха очи на паяк. Сърцето ми замря.
После прозвуча тих ироничен глас, който можеше да идва само от паяка.
— Ттака, аппетитна мръвка за днешното тържжество…
Бях още повече стреснат, когато чух съществото да говори.
— Кой си ти? — попитах аз с малко колеблив глас.
— Аз съм Мишасса, великият Мишасса последният от народа на Шаассзиин.
— А онези същества — по-малките от теб?
Чу се звук, приличен на човешки смях.
— Мое ппотомство. Създадено по изкуствен път в лабораториите на Шаассзиин, върха на… Но вие не знаете съдбата си, нали?
Потреперих. Вече се досещах. Не отговорих.
— Трепери, малкия, защото скоро ще ми послужиш за ввечеря…
Сега можах да видя съществото по-ясно. Беше гигантски паяк. Очевидно един от многото, резултат от атомната радиация, която беше поразила тази част на страната преди хиляди години.
Мишасса бавно се заизкачва по паяжината и тя провисна под тежестта на тялото му.
Продължих усилията да си освободя другата ръка и най-накрая успях да я измъкна от мрежата, без да бъде хваната от паяжината. Спомних си за малкия нож за дране, скрит в доспехите ми. Реших, че трябва да се опитам да го измъкна. Сантиметър по сантиметър премествах ръката си към ножа. Сантиметър по сантиметър…
Най-после пръстите ми стиснаха дръжката. Измъкнах ножа от ножницата.
Паякът идваше по-близко. Започнах да сека първо онази част от паяжината, която държеше другата ми ръка.
Работех отчаяно, но паяжината беше здрава. Най-после я разрязах и внимателно се пресегнах за меча.
Протегнах нагоре ръка и разрязах, докъдето достигнах, паяжината около Хуул Хаджи, после отново се обърнах към гигантския паяк. В този момент чух гласът да шепне:
— Не можеш да иззбягаш. Дори да си наппълно свободен, няма да можеш да ми иззбягаш… Аз съм по-ссилен от теб, по-ббърз от теб…
Беше вярно, но това не ме спря!
Скоро ужасните му крака се приближиха само на няколко сантиметра от мен. Приготвих се да се защитавам от тях с всички сили. Тогава Хуул Хаджи извика. Видях как тялото му прелетя край мен и падна върху гърба на паяка. Той се вкопчи в него и ми извика да направя същото. Имах само смътна представа какво възнамерява да прави, но скочих, освобождавайки се от последните нишки на паяжината и полетях към гърба на паяка. Хванах се с една ръка за необичайната козина. С другата държах меча.
— Дай ми меча — извика Хуул Хаджи. — Аз съм по-силен от теб.
Подадох му го и измъкнах ножа.
Започнахме да сечем гърба с нашите оръжия. Паякът изрева от ярост и произнесе някакви непонятни думи.
Звярът вероятно беше използван милиони години срещу по-пасивни жертви, а ние бяхме двама бойци от Вашу и бяхме решени да продадем скъпо живота си, преди да позволим на един голям говорещ паяк да ни използва за храна.
Звярът съскаше и проклинаше. Разярен, той се спусна надолу и скочи на пода. Ние продължихме да се държим за него и да го мушкаме с ножовете, търсейки жизнената точка. Паякът се изправи на задните си крака почти се преобърна, за да ни смачка под огромната си маса. Но може би в него бяха живи инстинктите на рода, защото, паднали по гръб, паяците не могат да се изправят на крака. Той възстанови равновесието си точно преди да се прекатури и заприпка напред-назад.
Лепкава черна кръв шуртеше от дузината рани, но очевидно никоя не беше достатъчно сериозна, за да го спре. Изведнъж паякът затича по права линия, издавайки тънък плачлив звук.
Прилепихме се към гърба, когато скоростта нарасна, и се спогледахме озадачени.
Сигурно се движеше с деветдесет километра в час — може би дори и повече. Втурна се из тунелите и ни понесе все по-навътре и по-навътре в града. Плачът се засили. Паякът обезумя. Дали беше израз на лудост, наследство от луди предци, дали беше загубил контрол над себе си, или пък нанесените му рани го бяха подлудили от болка, никога нямаше да узнаем.
Неочаквано забелязах пред нас движение. Беше рояк от хора-паяци. Не можех да преценя, дали бяха същите, които ни бяха довлекли в залата с паяжината. И тогава огромният интелигентен паяк спря лудешкия си бяг, нахвърли се върху тях, хапеше ги до смърт, хващаше някоя глава в устата си и я отхапваше. Беше ужасна гледка.
Продължихме да се държим здраво за косматия гръб на разярения звяр. От време на време той извикваше по някоя разбираема дума или фраза, но за нас те нямаха никакъв смисъл.