Бях отчаян. Чувствах се безпомощен, невероятно самотен. Загубих всякаква надежда да видя отново любимата си годеница Шизала или да живея в мирния Град на зелените мъгли.
Марсианската нощ е дълга, а тази ми се стори по-дълга от всички. Когато най-после се зазори, станах и се огледах. Накъдето и да се обърнех, виждах само море и камъни.
Както предполагах, бях попаднал на гола равнина от кафяво-оранжев камък, простираща се навътре от едно голямо студено море с малки, но непрестанни вълнички под мрачното небе.
Беше ми безразлично дали това е от миналото, или бъдещето на Марс. Знаех само, че ако, както подозирах, съм на онова географско място, където трябваше да бъде Варнал със Зелените мъгли и Зовящите хълмове, тогава за мен всичко беше изгубено! Там, където преди това се простираха хълмове, сега имаше море, а на мястото на града се издигаха скали.
Почувствах се предаден. Трудно е да се обясни защо се чувствах така. Моя беше вината да се намирам на това място, без да мога дори да прегърна любимата си в двореца на владетелите на карнала.
Въздъхнах и неочаквано се почувствах уморен. Без да се интересувам какво ще ми се случи, тръгнах потиснат навътре в страната. Нямах никаква цел, исках просто да вървя, докато падна от умора и глад. Голотата на пейзажа, изглежда, се отразяваше в голотата на собствените ми амбиции.
Изгубих всякаква надежда, изчезнаха всичките ми мечти. Отчаянието ме погълна.
Може би пет часа — или приблизително четиридесет марсиански схатис по-късно, видях животно. Вероятно ме беше дебнало известно време.
Първото нещо, което забелязах в него, беше странната му блестяща кожа, която отразяваше светлината с всички цветове на дъгата. Сякаш животното беше направено от някакво полутечно кристално вещество. Но не беше. Колкото и да беше странно, когато го погледнах втори път, видях, че е от плът и кръв.
Беше около осемнайсет до двайсет килодас високо и трийсет килодас дълго. Беше силно животно, с огромна широка уста пълна със зъби, които също блестяха като кристали. Имаше едно многостенно око — както повечето марсиански животни, четири къси крака със здрави мускули и лапи с остри нокти. Нямаше опашка, а нещо като грива от сплъстена козина, която се вееше на гърба му.
Очевидно беше решило да се нахрани с мен. Пред тази заплаха обхваналото ме отчаяние ме напусна. Нямах никакво оръжие, затова се наведох и сграбчих по един голям камък във всяка ръка. С усилие на волята гледах животното, което тръгна бавно към мен, а гривата му се мяташе все по-бързо и по-бързо, сякаш вече ликуваше пред очакваното богато угощение. Жълтеникава слюнка капеше от отворената му уста, единственото му око подозрително ме гледаше.
Извиках и хвърлих първия си камък, целейки се в окото. Веднага след това хвърлих и втория. Съществото издаде невероятно пронизителен вик отчасти от болка, отчасти от гняв. То се изправи на задните си крака и замахна с предните. Грабнах още два камъка и ги запратих към мекия му корем. Очевидно ефектът не беше същият, както при удара по окото. Животното отново стъпи на четири крака, не отстъпи от позицията си — както и аз от моята — и продължи да ме гледа злобно.
Положението изглеждаше безизходно.
Бавно се наведох, огледах се и намерих само един камък — повече нямаше.
Сега гривата му се тресеше и подскачаше, устата беше отворена още по-широко, лигавенето се засили. После съществото направи няколко стъпки назад. Бях сигурен, че не се оттегляше, просто се подготвяше за скок.
Използвах един трик, който знаех, че минава на Земята, когато човек попадне в подобно положение пред диви зверове. Извиках с всички сили и се спуснах към него, вдигнал високо ръката с камъка.
Спуснах се наведен почти право в ужасната му уста. Животното не помръдна. Положението ми стана още по-лошо.
Хвърлих последния камък в окото му и се спуснах към него. То изрева, зави и отново се изправи на задните си крака. По муцуната му потече гъста кръв. Все още изправено на задните си крака, животното се оттегли, размахвайки предните с острите като сабя нокти. Бях ударил долната част на окото. Сигурно го бях наранил сериозно, защото имаше кръв, но животното все пак виждаше.
Наведох се за друг камък и тогава със скорост, каквато не бях очаквал, то се втурна към мен с разтворена уста.
Хвърлих се настрана точно навреме, но то се завъртя и отново се насочи към мен. Разбрах, че нямам шанс.
Спомням си, че лежах на скалата и се опитвах да се обърна, за да се изправя на крака, когато с ужас видях голямата маса над мен, блестящите зъби, течащата слюнка.