След доста време мъчителен труд успях да го повдигна. Падна на пода и издаде тъп звук. Натиснах вратата и я отворих.
Коридорът беше тъмен. В края имаше друга врата. Отидох до нея, без да очаквам някаква опасност и се озовах пред един пазач, който тъкмо се събуждаше, смутен от шума на падащия лост. Той скочи, но аз се хвърлих върху него. Започнахме борба върху пода, а после го стиснах с лакът за гърлото, изкарах въздуха от гърдите му и не го пуснах, докато не притихна. Тогава станах, взех меча и камата му и продължих напред.
Преминах през лабиринт от коридори и най-после стигнах до един широк, доста впечатляващ коридор, водещ към тежка врата. Беше от плътен бронз или някакъв подобен метал. Може би води към стълбите за главната сграда на двореца, помислих си аз обнадежден. Отворих вратата, и се изправих пред най-странната гледка, която съм виждал през живота си.
Беше съкровищницата на Мисхим Теп — огромно подземие с нисък таван. Вътре бяха струпани най-изящни скъпоценности: украсени със скъпоценни камъни мечове и потири, столове и големи маси, изработени от скъпоценни камъни картини, които сякаш излъчваха светлина. Всички бяха покрити с прах и безразборно натрупани. Небрежни към богатствата си, брадхите на Мисхим Теп ги бяха събрали в тъмното подземие и бяха забравили за тях.
Ахнах от изненада, стоях и гледах изумен.
И тогава видях Хоргул. Беше с гръб към мен, погълната от нещо. Дори когато вървях между купищата скъпоценни предмети, тя не ме забеляза. Извадих камата и реших да я ударя по главата.
А после се подхлъзнах на покритата със скъпоценни камъни мозайка спънах се в купчина скъпоценности. Паднах и я съборих.
С крайчеца на очите си видях как Хоргул се обърна и грабна един меч.
Опитах се да стана, но отново се подхлъзнах. Тя вдигна меча и го насочи към сърцето ми, когато неочаквано застана като парализирана.
Устата й зееше отворена. Не беше парализирана, не като мен, когато човекът-паяк ме инжектира с отровата, но мускулите й омекнаха и тя изпусна меча от безчувствените си пръсти.
Обърнах се да разбера какво бе видяла, но неочаквано проехтя вик:
— Не мърдай!
Познах гласа. Беше на Токсо. Подчиних се на строгата заповед.
Малко по-късно прозвуча друга заповед.
— Стани, Майкъл Кейн, но не се обръщай назад.
Изпълних заповедта.
Хоргул все още стоеше вдървена.
— Отстъпи настрана!
Направих както ми нареди крадецът.
Малко по-късно видях птичата маска и светли малки очи да блестят зад нея.
— Намерих подземието на съкровищницата. — Токсо потупа преметнатата през рамо голяма торба. — Но тази млада жена ми попречи. Очевидно тя изпълняваше подобна задача.
— Значи това е замисляла — рекох аз. — Пък на мен ми каза, че ако тръгна с нея, няма да иска нищо друго. Тя е възнамерявала не само да унищожи Мисхим Теп и Карнала, но също и да избяга със съкровищата. Но какво й направи?
— Аз ли? Нищо. Опитвах се да ти дойда на помощ и като теб се подхлъзнах и се хванах за най-близката опора. Попаднах на някаква тъкан, която беше много стара. Тя се разпадна в ръката ми и под нея намерих огледало. Тъкмо се готвех да погледна и да видя какво съм направил, когато открих ефекта, който има огледалото върху младата жена, и реших, че е по-добре да не гледам в него. Тогава извиках, за да те предупредя.
— Огледалото! — възкликнах аз. — Чувал съм за него. Изобретено е от шеев. То променя светлината по такъв начин, че който погледне в него, се хипнотизира. Не само това. То убива волята и погледналият отговаря на всеки въпрос, без да може да скрие истината.
Това даде възможност на Токсо да повтори любимия си риторичен въпрос:
— Ах, но какво е истина? Мислиш ли, че огледалото наистина може да направи това?
— Да опитаме — отвърнах аз. — Хоргул, излъга ли пред брадхи на Мисхим Теп, когато каза за Майкъл Кейн и останалите работи?
Гласът, който отговори, беше слаб, но достатъчно ясен.
— Да.
Тържествувах. Вече замислях план на действие. С гръб към огледалото и с лице към Хоргул, Токсо и аз завързахме момичето, запушихме устата й, а като предпазна мярка срещу нейната хипнотична способност завързахме очите й. В момента, в който сторихме това, тя започна да се бори, но я бяхме завързали достатъчно здраво и не можа да се освободи!
За по-сигурно я увихме в моето наметало.
— Ще ни трябва и твоето наметало, Токсо — казах аз.