Те живеели в отдалечена по онова време част на планетата. Били затворени — търгували и нападали главно съседните места.
После избухнала най-страшната война. За причините и поддръжниците й Хуул Хаджи знаеше съвсем малко. Била е между шеев и якша. Бях чувал за шеев. Този загадъчен народ беше дал много на карнала. Някога са имали развита голяма цивилизация, използвали са ядрената енергия и други подобни, били са много по-развити от хората на Земята по мое време. Все още се намираха руини от техните градове. Хуул Хаджи знаеше малко повече от мен. Якша и шеев имали сходен произход, каза той, но якша били считани за по-неморални.
Най-страшната война бушувала по цялата планета в продължение на десетилетия. Дори сините хора чули за нея. Скоро и те пострадали от нейните последици. Много са умрели от странна болест, донесена от вятъра от запад.
После народът на якша дошъл до селищата на сините хора. Те имали много странни оръжия, но изглеждали изтощени и отчаяни. Малцината оцелели якша обещали на сините хора големи възможности за грабеж, ако им помогнат да нападнат позициите на шеев във вътрешността. Мнозина се съгласили и тръгнали към планините, където били шеев. Намерили ги в подземия, защитени от скалите, и ги нападнали. Шеев се отбранявали, докато останали само трима. Тогава избягали с някакъв летящ кораб. Якша, също малко на брой, ги последвали и оставили сините хора да задържат позицията, докато се върнат.
Но те не се върнали. Сините хора се заселили в подземния свят. Някои били с жените си. Приспособили се към средата и дори започнали да се развиват по-добре. Пещерите били идеално място, от което да нападат по-слаби и светлокожи раси — и те ги нападали. Такъв бил произходът на аргзууните, датиращ от хиляди години.
Мендишарите оцелели. Те не взели участие в най-ужасната война. Търговията им с далечни острови и един континент отвъд морето на север процъфтявала.
— Така било — заключи Хуул Хаджи и сложи шиша с месото да се пече, — докато пироза не получили прекалено голяма власт.
— Кои са тези пироза? — попитах аз.
— Първоначално те били просто кралска гвардия — церемониална част, прикрепена към двора на брадхи. — „Брадхи“ беше нещо като марсиански принц. Властта получавал по наследство, но можел да бъде свален с всенародно гласуване. Гвардията била съставена от млади бойци, които се ползвали с уважение от народа. После населението постепенно започнало да им приписва мистично значение. В умовете на обикновените хора те станали почти божества. Можели да правят на практика безнаказано, каквото си искат. А след това, преди около четиридесет години, боецът, който бил тогава пукан нара — това означава нещо като военачалник, обявил, че получава послания от по-висши същества.
Давайки си сметка, че системата на пироза представлява заплаха за нацията, брадхи на Мендишар и неговият съвет решили да я разформироват. Но те не взели предвид подкрепата, която пироза има от обикновения народ. Когато съобщили за решението да разпуснат пироза, хората не искали и да чуят. Брадхи бил свален и пукан нара — Джеуор Бару — бил избран за брадхи. Старият брадхи и неговият съвет умрели загадъчно, е семействата им били принудени да напуснат страната. Започнало гибелното за страната царуване на брадхи Джеуор Бару.
— В какъв смисъл гибелно? — попитах аз.
— Те върнаха в живота ни суеверието. Вършат „чудеса“, претендират, че са гадатели. Получават „послания“ от „по-висши същества“, проповядват религия, изградена на най-примитивна основа.
Познавах системата. Подобни епизоди не липсваха в разнообразната история на собствената ни планета.
— Сега са военно-свещеническа каста, която ограби народа до такава степен — продължи Хуул Хаджи, — че мнозина изгубиха всякакви илюзии. Но Джеуор Бару и неговите „полубогове“ имат пълна власт и онези, които вече не им вярват и заявяват това публично, стават жертва на техните варварски кървави ритуали, при които на централния площад на Мендишарлинг, нашата столица, се изтръгват сърцата им — и на мъже, и на жени.
Бях възмутен.
— Каква е твоята роля във всичко това? — попитах го аз.
— Важна. В страната се подготвя въстание. В малките планински селища отвъд Мендишарлинг има много въстаници. Нуждаят се единствено от водач, който да ги обедини и да ги поведе срещу пироза.
— А няма ли такъв водач?
— Аз съм този водач — отвърна Хуул Хаджи. — Надявам се да оправдая тяхното доверие. Аз съм последният от рода на стария брадхи. Баща ми беше заклан по заповед на Джеуор Бару. Семейството ми беше изгонено в пустинята, потърси убежище, но никъде не можа да намери. Онези, които не бяха убити от пироза, умряха от недохранване и болести или от зверове като нашия приятел тук. — Той посочи месото, което вече беше започнало да се зачервява. — Накрая останах само аз, Хуул Хаджи. Макар да копнеех за Мендишар, не можех да си помисля за връщане, докато един пратеник не ме намери на много дни път от това място и не ми каза за въстаниците, за тяхната нужда от водач и как аз, като последният жив от този род, трябва да оглавя въстанието. Съгласих се да отида в планинското село, което ми посочи, и сега съм тръгнал натам.