— Тъй като нямам никаква цел — казах аз, — може би ще ме приемеш за компания.
— Твоето присъствие е добре дошло. Аз съм самотен човек.
Започнахме да се храним и аз му разказах историята си. Той не я намери толкова невероятна, колкото очаквах.
— Ние сме свикнали на Вашу да се случват странни неща — сподели той. — От време на време сенките на по-стари раси минават над нас под формата на преоткрити чудеса, странни изобретения, за които малко знаем. Твоята история е необикновена, но възможна. Всичко е възможно.
Отново разбрах, че марсианците като цяло са философи — малко фаталисти според нашите представи, но, предполагам, със силна традиция и морал, които са ги запазили от упадък.
Нахранихме се и си легнахме. Когато тръгнахме за планините на Мендишар, беше отново нощ.
Слънцето огря върховете, които бележеха границата на Мендишар, и Хуул Хаджи трябваше да намали темпото.
Бяхме нагазили в синьо-зелената морава, когато двама ездачи, възседнали огромни маймуноподобни дахари, ездитни животни на почти всички марсиански народи, се появиха на близкия хълм. Като ни видяха, спряха за миг, след това препуснаха към нас. Бяха облечени в крещящи дрехи с блестящи лакирани ризници и дълги оцветени пера на шлемовете. Мечовете им блестяха на ранното утринно слънце. Май имаха намерение да ни убият.
Хуул Хаджи изкрещя една дума, хвърли ми дългото копие и извади меча си.
Думата беше пироза.
Двамата ездачи препуснаха към нас. Държах копието готово, когато противникът ми вдигна големия си меч, готов да ми разцепи черепа.
Замахна към мен. Отбих меча с копието, но ударът изби оръжието от ръцете ми. Бях принуден да отскоча настрани, за да вдигна копието. Той обърна животното и се усмихна, сигурен в лесната победа.
Втора глава
Ора Лис
Големият син боец сега насочи меча си към мен, сякаш искаше да ме намуши като на кол. Сигурен бях, че точно това беше намислил.
Копието беше съвсем близко до мен, но нямах време да го взема. Когато върхът на меча почти опря до гърлото ми, аз се дръпнах назад. Усетих как острието буквално мина през косата ми. Сграбчих копието и се изправих.
Той отново обръщаше дахарата. Прецених желаната възможност и хвърлих копието към него. Улучих го в лицето и моментално умря. Падна назад, копието потрепери забито в главата му. Ръката изпусна меча и той увисна на ремъка, завързан за китката. Дахарата, почувствала се свободна, се изправи на задните си крака и хвърли ездача от седлото.
Огледах се и видях, че Хуул Хаджи нямаше моя късмет, защото това наистина си беше късмет. Той беше принуден да се защитава от градушка удари, които му нанасяше нападателят. Хуул Хаджи падна на едно коляно. Грабнах меча на доскорошния си неприятел и се спуснах напред с вик. Трябва да съм представлявал странна гледка — все още в жилетка, риза и панталони, въоръжен с огромен меч, тичащ да помогна на двама биещи се сини великани!
Противникът на Хуул Хаджи чу вика и се обърна. Моят син приятел се нуждаеше точно от това моментно отклоняване на вниманието. Той скочи, изби оръжието от ръцете на неприятеля си и заби огромния меч в гърлото на пироза.
Още преди да умре великанът, Хуул Хаджи хвана юздата на дахарата и усмири животното и умрелият му господар увисна на седлото. Малко презрително ексбрадхинакът освободи краката на трупа от стремената и го пусна да падне на земята. Разбрах какво има наум приятелят ми и се насочих към другата дахара. Беше се отделила малко настрани и нервно се оглеждаше. Без ездача тя още повече приличаше на човек. Дахарата произхожда от същата маймуна, от която произхожда и човек. Ако някой беше казал, както се казва понякога за кучетата и конете на Земята, че тя е „почти човек“, той просто щеше да съобщи един факт! Тяхната интелигентност варираше според породата. По-дребната южна порода беше по-интелигентна от по-едрата северна. Приближих се внимателно до голямата дахара и спокойно й заговорих. Тя се дръпна настрана, но вече бях хванал юздата. Опита се да ме ухапе. Не бях чувал и най-дивите дахари да са нападали човек. След това ми се покори.