Сега вече не трябваше да ходим пеша и имахме достатъчно оръжия, за да се въоръжа и аз. Свалихме от труповете всичко, от което се нуждаехме, но за съжаление доспехите не станаха на никого; за Хуул Хаджи бяха много малки, за мен много големи, но аз преметнах един ремък през раменете си и закачих тежките оръжия. Отървах се също от голяма част от обременителното земно облекло. Чувствайки се повече като марсиански боец, с окачени на тялото оръжия и седнал на широкия гръб на дахарата, препуснах напред. Двамата с Хуул Хаджи отново се отправихме към планините.
Най-после пристигнахме в Мендишар. На няколко мили беше село Асде-Трахи. Скоро стигнахме до него. Бях очаквал нещо по-примитивно от светлите мозаечни стени на ниските полусферични къщи. Много от тези мозайки представляваха красиви художествени картини. Селото беше оградено със стена, макар че докато яздехме надолу по хълма, виждахме всичко зад нея. Стената също беше украсена, но с геометрични рисунки, оцветени със силни основни цветове — оранжево, синьо, жълто, композирани главно с кръгове и правоъгълници.
Когато наближихме Асде-Трахи, по стените започнаха да се появяват фигури. Почти всички държаха мечове в ръце. Бяха сини великани, но ризниците им бяха кожени, подплатени с мека материя, подобни на онези, които носеха моите стари врагове аргзууните. Оръжията им също изглежда бяха плячка.
Изведнъж една от фигурите силно извика и бързо заговори на другарите си. После се чуха одобрителни възклицания, бойците вдигнаха високо мечове и бойни брадви и заподскачаха от радост.
Очевидно познаха Хуул Хаджи и го приветстваха.
На един голям стълб в центъра на селото свалиха едно знаме и издигнаха друго. Досетих се, че е въстаническият флаг. Голямото знаме с черни и жълти квадрати очевидно беше старото държавно знаме на детронирания брадхи.
Портата на стената се отвори и Хуул Хаджи ми се усмихна.
— Дълго чаках това завръщане, но посрещането си заслужава — рече той.
Хуул Хаджи влезе в селото и около него се струпаха да го приветствате добре дошъл мендишарски мъже, жени и деца.
Една от жените — предполагам, че беше хубава за техния вкус — се хвана за ръката на Хуул Хаджи, вдигна глава и го погледна с големите си очи.
— Чаках те толкова дълго, велики брадхинак. Мечтаех за този ден.
Хуул Хаджи изглеждаше доста смутен и малко се затрудни, докато освободи ръката си от прегръдката на жената, но успя да го стори, когато забеляза да се приближава висок величествен млад боец с протегнати за приветствие ръце.
— Морхаи Ваджа! — радостно възкликна той. — Виждаш, че изпълних обещанието си.
— И аз моето — усмихна се младият войн. — Няма селище сред тези планини, което да не е готово да подкрепи теб и нашата кауза.
Жената беше още там, макар вече да не прегръщаше Хуул Хаджи.
Морхаи Ваджа пристъпи към нея.
— Това е сестра ми Ора Лис. Тя никога не те е виждала, но е вече най-горещият ти поддръжник. — Морхаи Ваджа се усмихна. После се обърна към девойката. — Ора Лис, ще наредиш ли на слугите да приготвят за приятеля на Хуул Хаджи легло и храна? — Младият войн не изглеждаше ни най-малко изненадан, че Хуул Хаджи пристига в селото му с непознат човек, чужденец, при това от различна раса.
Хуул Хаджи разбра, че е време да ме представи.
— Това е Майкъл Кейн от Негалу — каза Хуул Хаджи, използвайки марсианското име на планетата Земя.
Този път Морхаи Ваджа малко се изненада.
— Аз мислех, че Негалу се обитава само от гигантски влечуги и други подобни.
Хуул Хаджи се засмя.
— Той е не само от Негалу, той е от бъдещето!
Морхаи Ваджа леко се усмихна.
— Е, привет, приятелю! Надявам се да донесеш щастие на нашето начинание.
Замълчах и не казах, че и аз така се надявах, тъй като с това щях да помогна малко и на собствената си съдба.
Слязохме от дахарите и Хуул Хаджи каза:
— Майкъл Кейн ми спаси живота, когато в началото на деня ме нападнаха пироза.
— Добре дошъл! За нас е чест да те посрещнем! — приветства ме Морхаи Ваджа.