Някъде наблизо се раздаде грохот на взрив. Разбрах, че Мишел е хвърлил динамитен патрон. Кафявата плът се превърна в желе. Желето в миг се разтопи. Лодката се изправи. Наоколо беше пак вода, мярнаха се и изчезнаха белите тръбички. Изминаха две или три секунди и лодката вече се полюшваше над спокойната прозрачна вода.
Господаря се бе появил и Господаря бе изчезнал.
Бяхме така смаяни от случилото се и не разбрахме веднага, че в лодката ни нещо се бе изменило. Но какво? Защо бяхме трима, а не четирима? Рижавия холандец го нямаше. Обърнахме се към папуаса. Той разпери ръце:
— Жълтият туан падна. Петър искаше да измъкне жълтия туан, но Господаря го взе при себе си.
В този миг Мишел изпъшка, очите му се бяха разширили. Погледнах натам, накъдето беше вперил поглед, и почувствувах, че косата ми се изправя. Господине, бил съм на война и съм видял много страшни неща, но такова нещо не бях виждал.
Долу, под лодката, малко встрани, бавно потъваше нещо прилично на голям лист хартия, изрязана във формата на човек. Там беше всичко — и рижавата брада, и розовото лице с рижавия пух на темето, и куртката, и панталонът. Само че всичко това не беше по-дебело от вестник. Почувствувах, че ми се повдига и приседнах, за да не падна.
Дойдохме на себе си едва на борда на шхуната. Смъртта на рижавия негодник не ни занимаваше. Той си бе получил заслуженото. Мислехме за Господаря. Гигантското животно, а то беше именно гигантско, тъй като живата плът се простираше на няколко метра около лодката — не изплува от дъното. Не. Просто водата се превърна в живо тяло. Появи се от нищото и се разтвори, разпадна се на някакви си съвсем дребнички, микроскопични частици. Отначало се появиха тия бели тръбички, мускулите със страшна сила, способни да мачкат кости. А после, когато Мишел хвърли динамитния патрон, то отново се превърна в прозрачна вода.
Много мислих за това впоследствие, когато напуснахме Индонезия. Може ли да съществува животно, състоящо се от отделни части, обединяващи се само в случай на необходимост? Та ние сме свикнали да считаме, че животното е винаги неделим организъм. За нас да се раздели организмът на части, значи, все едно да се убие. Но, господине, аз дойдох до извода, че и у нас има животно, състоящо се от отделно съществуващи части. Мравката… Тоест извинете именно не мравката, а мравунякът. Какво представлява отделната мравка? Може ли да я считаме за самостоятелен организъм, за отделно животно? За да се отговори на тоя въпрос, трябва най-напред да зададем още един: що е животно?
Според мен (аз не съм специалист) животно ние наричаме това, което живее, т.е. храни се — поддържа тъй или иначе живота си, — и което възпроизвежда себеподобни. От тази гледна точка отделно взетата мравка не е животно. Та тя не участвува в продължението на рода. Не възпроизвежда себеподобни. Само обслужва царицата. Тя е сякаш мускулът на мравуняка, работният му орган, също така, както царицата е органът на възпроизвеждането. Така че според мен мравунякът е организъм, състоящ се от отделни части. При това не механичен сбор от отделни единици, а именно организъм, който винаги действува съгласувано и се управлява от общ много сложен инстинкт.
Струва ми се, че именно такова беше и чудовището, което срещнахме край остров Апусеу. Изглежда, Господаря е животно, състоящо се от невъобразимо много микроскопични частици (че са микроскопични, доказва прозрачността на водата). Но при появата на плячка по някакъв сигнал отделните частици мигновено се обединяват и образуват стоманените мускули; белите тръбички, които изпиват кръвта и соковете на жертвата, образуват апарат, който с фантастична бързина разпределя храната на всеки участник в лова.
Папуасът от Япанга беше прав, като твърдеше, че това чудовище не може нито да се застреля, нито да се хване с мрежа. Опитайте се да го улучите с куршум или да го хванете. Та в момент на опасност то просто престава да съществува като цяло… Моят разказ, господине, сигурно ви измори? Не? Благодаря ви. След смъртта на холандеца селцето съвсем се промени. Същата вечер на брега запалиха огньове. От колибите наизлязоха папуасите. Започнаха песни, танци. И всички радостни викаха, че „господарят“ е мъртъв.
Сутринта на шхуната дойде Петър. Беше смутен. Поиска да му напишем някакъв документ. Какъв документ? Защо? Стана ясно, че ако няма документ, написан от бели, че холандецът е загинал при нещастен случай, половината от жителите ще бъдат арестувани и хвърлени в затвора. Честно казано, господине, не мога да твърдя дали се касаеше за нещастен случай. Чух зад гърба си изстрел. Освен това Петър твърде се разбърза, като узна, че рижавият ще дойде с нас. Да, но от друга страна… С една дума, написахме този документ. И за да не затрудняваме следствието, не споменахме нищо нито за изстрела, нито за вика. Ходихме ли след това пак при Господаря? Не. Цяла седмица папуасите пируваха. Пък и да си призная, споменът за това, какво направи чудовището с холандеца, беше още така жив, че и много не ни се искаше. Сега смятаме с Мишел да отидем на острова. Той ме чака в Мерауке.