Рей Бредбъри
Господин Блед
— Той е много болен.
— Къде е?
— Горе на палуба C. Помогнах му да си легне.
Лекарят въздъхна.
— Дойдох на това пътуване, за да си почина. Добре, добре. Извини ме — каза той на жена си и последва редника по рампите на космическия кораб. Корабът изстрелваше червено-жълтите си пламъци в космоса и се носеше с хиляда и петстотин километра в секунда.
— Стигнахме — съобщи дежурният.
Лекарят влезе в каютата и видя мъжа, който лежеше на койката. Той беше висок и плътта му сякаш бе опъната върху черепа му. Беше болен и устните му болезнено изпъкваха върху пожълтелите му зъби. Очите му бяха тъмни чаши, от които надничаха искрици, и тялото му бе мършаво като скелет. Цветът на ръцете му напомняше на сняг. Докторът придърпа магнитния стол и хвана китката на болния.
— Какъв е проблемът?
Мъжът не отговори веднага, а само облиза тънките си устни с безцветния си език.
— Умирам — каза накрая той и като че ли се засмя.
— Глупости, ние ще ви излекуваме, господин…
— Блед, за да е в тон с кожата ми. Казвайте ми Блед.
— Господин Блед. — Това беше най-ледената китка, която бе докосвал през живота си. Като ръката на мъртвец. Пулсът му вече не се усещаше. Ако изобщо го имаше, той беше толкова слаб, че пулсирането на собствените пръсти на лекаря не му позволяваше да го долови.
— Зле съм, нали? — попита г-н Блед.
Докторът не каза нищо, а започна да преслушва голите гърди на умиращия със сребърния си стетоскоп.
Чуваше се слаб далечен шум — като въздишка, като бегла мисъл. Вместо сърдечен ритъм сякаш се носеше жален вой, приглушен писък на милиони гласове, мрачен вятър, навяващ от космоса, който вледеняваше голите гърди, смразяваше ушите на лекаря и собственото му сърце, което спря, за да го чуе.
— Прав съм, нали? — попита г-н Блед.
Докторът кимна.
— Навярно можете да ми кажете…
— Каква е причината ли? — Г-н Блед затвори очи, усмихнат на собствената си безцветност. — Не съм ял нищо. Умирам от глад.
— Можем да решим този проблем.
— Не, не, вие не разбирате — прошепна мъжът. — Едва успях да стигна до тази ракета навреме, за да се кача на борда. О, известно време наистина бях здрав, допреди няколко минути.
Лекарят се обърна към редника.
— Бълнува.
— Не — възрази г-н Блед, — не.
— Какво става тук? — попита някакъв глас и в каютата влезе капитанът. — Здравейте, кой е този? Не си спомням…
— Ще ви спестя неприятностите — каза г-н Блед. — Няма ме в списъка на пътниците. Току-що се качих на борда.
— Не е възможно. Намираме се на шестнайсет милиона километра от Земята.
Г-н Блед въздъхна.
— Едва успях. Отне ми цялата енергия, за да ви настигна. Ако бяхте малко по-надалеч…
— Чисто и просто пътник без билет — каза капитанът. — И пиян, несъмнено.
— Много болен човек — рече докторът. — Не трябва да го местим. Ще го прегледам внимателно…
— Нищо няма да откриете — немощно го прекъсна г-н Блед, бял, дълъг и сам на койката си — освен че се нуждая от храна.
— Ще се погрижим за това — отвърна лекарят и запретна ръкави.
Изтече час. Лекарят отново седна на магнитния си стол. Потеше се.
— Прав сте. Няма ви нищо, освен че умирате от глад. Как е възможно в богата цивилизация като нашата?
— О, ще се изненадате — отвърна студеният, мършав, бял човек. Гласът му беше като ветрец, навяващ мраз в стаята. — Преди около час ми взеха цялата храна. Аз съм си виновен. След няколко минути ще разберете. Ще видите, че съм много, много стар. Някои казват, че съм на един милион години, други — на милиард. Загубил съм им броя. Бях прекалено зает, за да ги броя.
„Луд — каза си докторът, — съвсем луд.“
Сякаш прочел мислите му, г-н Блед леко се усмихна, поклати уморената си глава и тъмните бездни на очите му проблеснаха.
— Не, не. Не, не. Стар съм, много стар. И глупав. Земята беше моя. Притежавах я. Пазех я за себе си. Тя ме хранеше даже когато я хранех и аз. Живях добре там в продължение на милиард години, живях прекрасно. А ето че сега съм тук и умирам. Никога не съм си мислил, че мога да умра. Никога не съм си мислил, че могат да ме убият. А сега познавам този страх, зная какво е да умираш. След един милиард години вече го зная и е страшно, защото какво ще прави вселената без мен?
— Просто си лежете спокойно, ще ви излекуваме.
— Не, не. Не, не, не можете да направите нищо. Аз взех своето. Живях така, както ми харесваше. Започвах войни и спирах войни. Но този път стигнах прекалено далеч и извърших самоубийство, да, така е. Идете до онзи илюминатор и погледнете навън. — Г-н Блед трепереше, треперенето премина в ръцете и пръстите му. — Погледнете навън. Кажете ми какво виждате.