— Земята. Планетата Земя.
— Тогава почакайте малко — рече г-н Блед.
Докторът зачака.
— Сега — тихо каза болният. — Трябва да се случи сега.
Ослепителен огън изпълни небето.
— Боже мой — извика лекарят, — Боже мой, това е ужасно!
— Какво виждате?
— Земята! Тя избухва! Тя гори!
— Да — отвърна г-н Блед.
Огънят изпълни вселената със синьо-жълти пламъци. Земята се пръсна на хиляди късчета и се разпадна на искри.
— Видяхте ли? — попита г-н Блед.
— Боже мой, Боже мой. — Докторът залитна и се блъсна в илюминатора, притиснал ръце към сърцето и лицето си. После се разплака като дете.
— Виждате ли — рече г-н Блед — какъв глупак бях. Прекалено далеч. Стигнах прекалено далеч. Какъв празник, мислех си. Какъв пир. А сега, а сега всичко свърши.
Лекарят седна разплакан на пода. Корабът се носеше в космоса. По коридорите се чуваха тичащи крака, зашеметени гласове и много плач.
Болният лежеше на койката си, мълчеше, бавно поклащаше глава и конвулсивно преглъщаше. След пет минути треперене и сълзи докторът възвърна самообладанието си, изправи се, седна на стола и погледна г-н Блед, който лежеше слаб и дълъг, почти прозрачен, и от него се носеше силен мирис на нещо много старо, ледено и мъртво.
— Сега виждате ли? — попита той. — Не исках да стане така.
— Млъкнете.
— Исках да продължи още милиард години, прекрасният живот, избирането и решаването. О, аз бях цар.
— Вие сте луд!
— Всички се страхуваха от мен. А сега аз се страхувам. Защото не остана кой да умира. Само шепа хора на този кораб. Няколко хиляди на Марс. Ето защо се опитвам да стигна там, на Марс, където ще мога да живея, ако успея да се добера дотам. Защото за да живея, за да говорят за мен, за да съществувам, трябва да има други, които да умират, и когато всички живи умрат и не остане кой да умира, тогава трябва да умре самият г-н Блед, а той определено не иска да умира. Защото, разбирате ли, животът е рядко нещо във Вселената. Жива беше само Земята и само аз живях там заради живите. Но сега съм толкова слаб, толкова слаб. Не мога да помръдна. Трябва да ми помогнете.
— Луд, луд!
— До Марс остават още два дни — след като помисли, каза г-н Блед, отпуснал ръцете си отстрани. — Трябва да ме храните през това време. Не мога да се движа и да се грижа за себе си. О, допреди час имах огромна сила, само като си помисля за силата, която взимах от толкова много умиращи едновременно. Но усилието да стигна до този кораб изчерпа мощта ми, а тя е ограничена. Защото сега нямам причина да живея, освен вас, съпругата ви, още двайсетина пътници и екипажа, както и онези неколцина на Марс Отслабва стимулът ми, разбирате ли, отслабва… — Гласът му заглъхна във въздишка. И после, след като преглътна, той продължи: — Чудили ли сте се, докторе, защо през шестте месеца, откакто установихте бази на Марс, смъртността там е нулева? Не мога да съм навсякъде. Роден съм на Земята в същия ден, в който се роди и животът. И през всички тези години чаках да продължа навън в звездната система. Трябваше да ида там преди месеци, но все отлагах и сега съжалявам. Какъв глупак, какъв алчен глупак.
Лекарят се изправи, отдръпна се и се притисна към стената.
— Вие не сте на себе си.
— Нима? Погледнете пак през онзи илюминатор и вижте какво е останало от Земята.
— Не искам да ви слушам.
— Трябва да ми помогнете. Трябва да решите бързо. Искам да видя капитана. Първо трябва да се видя с него. Може да го наречете кръвопреливане. И после пътниците, един по един, просто за да ме държат на ръба, да ме държат жив. И след това, разбира се, навярно дори вие или съпругата ви. Нали не искате да живеете вечно? Това ще се случи, ако ме оставите да умра.
— Вие бълнувате.
— Смеете ли да повярвате, че бълнувам? Можете ли да поемете този риск? Ако умра, всички вие ще станете безсмъртни. Нали човек винаги е искал това? Да живее вечно. Но аз ви казвам, че това ще е лудост, всеки ден като предишния, а помислете за ужасното бреме от спомени! Помислете за това!
Лекарят стоеше в сенките в другия край на стаята, с гръб към стената.
— По-добре се примирете с това — прошепна г-н Блед. — По-добре да умрете, когато имате възможност, отколкото да живеете милион, милиард години. Повярвайте ми. Аз го зная. Почти се радвам, че умирам. Почти, но не съвсем. Инстинкт за самосъхранение. Е?
Докторът застана на прага.
— Не ви вярвам.
— Не си отивайте — промълви г-н Блед. — Ще съжалявате.
— Лъжете.
— Не ме оставяйте да умра… — Гласът вече бе съвсем далечен, устните едва помръдваха. — Моля ви, не ме оставяйте да умра. Нуждаете се от мен. Животът се нуждае от мен, за да има стойност, за да има контраст. Не…