Г-н Блед ставаше все по-слаб и по-дребен и плътта му като че ли се топеше с всяка секунда.
— Не — въздъхна той. — Не… — каза вятърът зад здравите жълтеникави зъби. — Моля ви… — Хлътналите очи се приковаха в тавана.
Лекарят рязко отвори вратата, затръшна я и я заключи. После се облегна на нея, отново заплака и видя, че хората са застанали на групи из кораба и гледат с разширени очи към празното място, където преди се въртеше Земята. Чу проклятия и вой. В продължение на час той крачи със залитане и сякаш насън из корабните коридори, докато не се натъкна на капитана.
— Капитане, никой не трябва да влиза в онази стая, в която е умиращият. Болестта му е заразна. Неизлечима. Абсолютно луд е. Ще умре до час. Наредете да запоят вратата.
— Какво? — попита капитанът. — А, да, добре. Ще се погрижа. Видяхте ли? Видяхте ли гибелта на Земята?
— Видях я.
Двамата вцепенено се отдалечиха един от друг. Докторът седна до жена си, която отначало не го позна, докато не я прегърна.
— Не плачи — каза той. — Не плачи. Моля те, не плачи.
Раменете й се разтърсваха. Лекарят силно я притисна към себе си, вперил очи в треперенето на собственото си тяло. Останаха така в продължение на няколко часа.
— Не плачи — каза той. — Мисли за нещо друго. Забрави за Земята. Мисли за Марс, мисли за бъдещето.
Двамата се облегнаха назад с пусти лица. Той запали цигара и не можа да усети вкуса й, подаде й я и запали друга за себе си.
— Какво ще кажеш да си омъжена за мен още десет милиона години? — попита докторът.
— О, с удоволствие — извика тя, завъртя се към него и обви ръката му около себе си. — С огромно удоволствие!
— Наистина ли? — каза той.