— Моля?
— Искам да кажа неговият баща, на Мойсей, ми рече: Тръгвай и ми остави Мойсей, ако ли не… И аз си тръгнах. Предпочетох да започна живота си отначало, живот, в който има щастие.
— Със сигурност е по-добре.
Тя свежда очи.
Приближава се до мен. Усещам, че й се иска да ме прегърне. Правя се, че не разбирам.
Тя ме пита умолително:
— Ще кажеш ли това на Мойсей?
— Възможно е.
Същата вечер отидох при господин Ибрахим и му рекох през смях:
— Кога ще ме осиновите, господин Ибрахим?
А той отговори, също през смях:
— О, още утре, ако искаш, малки ми Момо!
Наложи се да се борим. В официалния свят, този на печатите, на разрешителните, на агресивните, ако човек се осмели да ги събуди, чиновници, никой не ни искаше. Но нищо не можеше да обезсърчи господин Ибрахим.
— „Не“-то ни е в кърпа вързано, Момо. А сега трябва да получим „да“-то.
Майка ми, с помощта на социалната работничка, вече беше приела постъпките, които господин Ибрахим беше предприел.
— Ами вашата жена, господин Ибрахим, тя съгласна ли е?
— Жена ми се върна у дома преди много време. Правя каквото си поискам. Но ако искаш, това лято ще отидем да я видим.
В деня, когато получихме прословутата хартийка, на която пишеше, че отсега нататък съм син на този, когото съм избрал, господин Ибрахим реши, че трябва да купим кола, за да го отпразнуваме.
— Ще пътуваме, Момо. А това лято ще идем заедно до Златния полумесец, ще ти покажа морето, единственото море, морето, от което идвам.
— А не може ли по-скоро да отидем с летящо килимче?
— Вземи каталога и си избери кола.
— Добре, татко.
Щура работа, как с едни и същи думи човек може да има различни усещания. Когато казвах „татко“ на господин Ибрахим, сърцето ми се смееше, чувствах се по-силен, а бъдещето блещукаше.
Отидохме при собственика на автокъщата.
— Искам да купя този модел. Синът ми го избра.
Що се отнася до речника, господин Ибрахим беше по-зле и от мен. Слагаше „сина ми“ във всяко изречение, сякаш току-що беше изобретил бащинството.
Продавачът започна да ни хвали качествата на колата.
— Няма смисъл да ми правите реклама, казвам ви, че искам да я купя.
— Имате ли книжка, господине?
— Разбира се.
И тук господин Ибрахим извади от кожения си портфейл един документ, който сигурно беше поне от времето на египетските фараони. Продавачът боязливо разгледа папируса, първо, защото повечето букви бяха избледнели и, второ, защото беше на език, който той не познаваше.
— Това шофьорска книжка ли е?
— Не се ли вижда?
— Добре. Тогава ви предлагаме да платите на няколко месечни вноски. Например, за срок от три години, вие трябва…
— Щом ви казвам, че искам да купя колата, значи мога. Плащам на ръка.
Господин Ибрахим беше много засегнат. Този продавач наистина правеше гаф след гаф.
— Тогава ни напишете чек за…
— О, я стига! Казвам ви, че плащам на ръка. С пари. Истински пари.
И той сложи на масата пачки банкноти, хубави пачки от стари банкноти, подредени в найлоново пликче.
Продавачът започна да диша на пресекулки.
— Но… но… никой не плаща в брой… това… това не е възможно…
— И какво сега, това не са пари, така ли? Аз съм ги приел в касата си, а защо вие да не можете? Момо, дали сме влезли в сериозен магазин?
— Ами да направим така. Ще ви я доставим до две седмици.
— До две седмици ли? Ама това не е възможно! Че след две седмици аз ще съм умрял!
Два дни по-късно ни докараха колата пред бакалията… биваше си го господин Ибрахим.
Щом се качи в нея, господин Ибрахим започна да опипва нежно всички лостове с дългите си, тънки пръсти, а след това си изтри челото и доби зеленикав тен.
— Ами, не знам, Момо.
— Ама нали сте го учили.
— Да, преди много време с приятеля ми Абдулла. Обаче…
— Обаче какво?
— Обаче колите не бяха такива.
На господин Ибрахим сякаш му беше трудничко да диша.
— Кажете, господин Ибрахим, колите, в които сте се учили, да не би да са били теглени от коне, а?