— Не, малки мой Момо, от магарета. Магарета.
— Ами шофьорската ви книжка онзи ден, какво беше това всъщност?
— Мммм… едно старо писмо от моя приятел Абдулла, който ми разказваше как са прибирали реколтата.
— Значи сме затънали до шия!
— Ти го каза, Момо.
— А във вашия Коран няма ли нещо, което, както винаги, да ни даде някакво решение?
— Да бе, Момо, Коранът да не е учебник по механика! Той е полезен за духовните неща, а не за железарията. Пък и в Корана всички пътуват с камили!
— Не се нервирайте, господин Ибрахим!
В края на краищата господин Ибрахим реши, че ще вземаме уроци по кормуване заедно. Тъй като не бях на необходимата възраст, официално щеше да учи той, а аз щях да седя на задната седалка и да не изпускам ни думичка от указанията на инструктора. Щом урокът свършеше, двамата изкарвахме колата и аз сядах зад волана. Движехме се из нощен Париж, за да избегнем движението.
Справях се все по-добре.
Най-накрая дойде лято и поехме по пътя.
Хиляди километри. Пресичахме цяла Европа по южния път. С отворени прозорци. Отивахме към Средния Изток. Невероятно бе откритието, как светът започваше да става интересен, когато човек пътуваше с господин Ибрахим. Тъй като аз се бях вкопчил във волана и следях пътя, господин Ибрахим ми разказваше пейзажите, небето, облаците, селата и техните обитатели. Цвъртенето на господин Ибрахим и този крехък като цигарена хартийка глас, солта на акцента му, образността, възклицанията, почудата, последвана от най-сатанинска закачливост, за мен това беше пътят, който водеше от Париж до Истанбул. Не видях Европа, а я чух.
— Оха, тук сме при богатите, Момо, има кофи за боклук.
— Е и какво, кофите?
— Когато искаш да разбереш дали си на бедно или на богато място, трябва да гледаш за кофи за боклук. Ако не виждаш нито кофи, нито боклуци, значи е много богато. Ако виждаш кофи, но не и отпадъци, значи е богато. Ако видиш отпадъци до кофите, не е нито бедно, нито богато, а туристическо. Ако видиш само отпадъци, без кофи, значи е бедно. А ако хората живеят сред отпадъците, значи е много, много бедно. Тук е богато.
— Ами да, в Швейцария сме!
— А, не, не по магистралата, Момо, не по магистралата. Магистралите казват: минавайте, няма нищо за гледане. Това е за глупаците, които искат да стигнат възможно най-бързо от една точка до друга. Ние не се занимаваме с геометрия, а пътешестваме. Намери ми малки, гиздави пътчета, които разкриват всичко, което може да се види.
— Вижда се, че не карате вие, господин Ибрахим.
— Момо, щом не искаш да видиш нищо, вземи самолета, както правят всички.
— Тук бедно ли е, господин Ибрахим?
— Да, в Албания сме.
— Ами тук?
— Спри. Усещаш ли? Мирише на щастие, тук е Гърция. Хората избягват да шават и бавничко ни гледат как минаваме, те дишат. Виждаш ли, Момо, през целия си живот съм работил много, но съм работил бавно, без бързане, не се опитвах да правя огромен оборот или да насъбирам много клиенти, не. Тайната на щастието е в това да не бързаш. Какво искаш да работиш по-късно?
— Не знам, господин Ибрахим. А, да, всъщност внос-износ.
— Внос-износ ли?
Бях уцелил шестицата, бях открил вълшебната думичка. „Внос-износ“, господин Ибрахим я прехвърляше в устата си, беше сериозна, но същевременно приключенска дума, дума, която отпращаше към пътешествия, кораби, колетни пратки, големи печалби, дума, тъй тежка като сричките, които я окръгляха, „внос-износ“!
— Представям ви сина си, Момо, който един ден ще се занимава с внос-износ.
Имахме си много забавления. Той ме караше да влизам в религиозни храмове със завързани очи, за да мога да отгатна религията по миризмата.
— Тук мирише на свещи, католически.
— Да, това е „Свети Антоний“.
— Тук мирише на тамян, православен.
— Така е, това е „Света София“.
— А тук мирише на крака, мюсюлмански. Ама не, наистина, страшно вони…
— Какво? Но това е Синята джамия! Място, в което мирише на човешко тяло, не е достатъчно добро за теб, така ли? Понеже твоите крака никога не миришат, нали? Молитвено място, което мирише на хора, което е създадено за хората и с хора в него, това те отвращава, така ли? Ама и ти с твоите парижки щуротии! Аз пък се чувствам по-сигурен сред тази миризма на чорапи. Казвам си, че с нищо не съм по-добър от съседа си. Подушвам се, подушвам ни и вече се чувствам по-добре!