Беше по време на следобедната дрямка. Заспал съм, облегнат на дървото.
Когато се събудих, денят вече преваляше. Чаках господин Ибрахим до полунощ.
След това отидох пеша до следващото село. Когато стигнах до площада, хората се втурнаха към мен. Не разбирах езика им, но те ми говореха много разпалено и изглежда ме познаваха добре. Заведоха ме в една голяма къща. Първо минах през голяма стая, в която ридаеха няколко клекнали жени. След това ме заведоха при господин Ибрахим.
Той лежеше, покрит с рани, със синини и кръв. Колата се блъснала в една стена.
Изглеждаше съвсем без сили.
Хвърлих се върху него. Той отвори очи и се усмихна.
— Момо, тук свършва пътешествието.
— Ама не, още не сме стигнали до вашето родно море.
— О, да, аз пристигнах. Всички притоци на реката се вливат в едно и също море. Единственото море.
И тогава заплаках, въпреки волята си.
— Момо, не съм доволен.
— Страх ме е за вас, господин Ибрахим.
— А мен не ме е страх, Момо. Знам какво има в моя Коран.
Това изречение не биваше да го казва, то извика прекалено много добри спомени и още повече се разхлипах.
— Момо, ти плачеш за себе си, не за мен. Аз живях добре. Доживях до старост. Имах жена, която умря много отдавна, но която все още обичам по същия начин. Имах и моя приятел Абдулла, когото ще поздравиш от мен. Бакалничката ми вървеше добре. Улица „Бльо2“ красива уличка, макар да не е синя. Пък и имах теб.
За да му доставя удоволствие, преглътнах сълзите си, направих усилие и прас: усмивка!
Той беше доволен. Сякаш го болеше по-малко.
Прас: усмивка!
Кротко притвори очи.
— Господин Ибрахим!
— Шт… не се тревожи. Не умирам, Момо, а отивам да се слея с необятното.
Това е.
Останах още малко. С неговия приятел, Абдулла, много говорихме за татко. И много се въртяхме.
Господин Абдулла е като един господин Ибрахим, но господин Ибрахим — сбръчкан, с думи, които рядко може да се чуят, с наизустени стихове, един господин Ибрахим, който е прекарал повече време в четене, отколкото в броене на пари в касата. Часовете, в които се въртяхме в текето, той наричаше танц на алхимията, танцът, който превръща медта в злато. Често цитираше Руми.
И до днес, щом нещо не върви, аз се въртя.
Въртя се с една ръка към небето и се въртя. Въртя се с една ръка към земята и се въртя. Небето се върти над мен. Земята се върти под мен. Вече не съм самият аз, а един от онези атоми, които се въртят около празнотата, а тя е всичко.
Както казваше господин Ибрахим:
— Разумът ти е в глезените, а глезените ти имат дълбока мисъл.
Върнах се на стоп. „Предадох се в ръцете Господни“, както казваше господин Ибрахим, когато говореше за бездомниците: просех и спях навън, и това също беше красив подарък. Не исках да харча парите, които господин Абдулла беше пъхнал в джоба ми, докато ме прегръщаше, преди да си тръгна.
Щом се върнах в Париж, разбрах, че господин Ибрахим беше предвидил всичко. Той ме беше признал за пълнолетен, значи бях свободен. И наследявах парите му, бакалничката и неговия Коран.
Нотариусът ми подаде сивия плик и аз внимателно извадих старата книга. Най-сетне щях да разбера какво има в неговия Коран.
В неговия Коран имаше две изсушени цветенца и едно писмо от приятеля му Абдулла.
Сега съм Момо и всички по улицата ме познават. В крайна сметка не се занимавам с внос-износ, просто така го бях казал на господин Ибрахим, за да го впечатля.
От време на време майка ми идва да ме види. Нарича ме Мохамед за да не се сърдя и ме пита за Мойсей. Аз й разказвам.
Последния път й казах, че Мойсей е намерил брат си Попол, че двамата са заминали на пътешествие и че според мен няма да ги видим скоро. Може би дори не си струва да говорим повече за тях. Тя поразмисли — тя винаги е нащрек с мен — а след това промърмори кротко: