— В крайна сметка, може би така е по-добре. Понякога е по-добре да изоставиш едно детство и да оздравееш от него.
Рекох й, че психологията не е по моята част, аз съм по бакалията.
— Ще ми се да те поканя някой път на вечеря, Мохамед. Мъжът ми също иска да се запознае с теб.
— Той какво работи?
— Учител е по английски.
— А вие?
— Учител по испански.
— И на какъв език ще си говорим по време на вечерята? Не, шегувам се, съгласен съм.
Тя порозовя, доволна, че приемам, не, наистина, направо е удоволствие да я гледам: все едно току-що съм й прекарал течаща вода.
— Наистина ли? Ще дойдеш ли?
— О, да, да.
Вярно, че е малко странно да види човек как двама учители от Народната просвета посрещат Момо бакалина, но в края на краищата защо не? Не съм расист.
И ето… стана нещо обичайно. Всеки понеделник ходя при тях с жена ми и с децата. А децата ми са такива обичливи и като кажат „бабинке“ на учителката по испански, да видите само как се разлива! Понякога е толкова доволна, че ме пита тихо дали това не ме притеснява. Казвам й, че не, че имам чувство за хумор.
И ето, сега съм Момо, онзи, който държи бакалничката на улица „Бльо“, улица „Бльо“, която не е синя.
За всички аз съм „арабинът на ъгъла“.
На езика на бакалите „арабин“ означава „отворен нощем и в неделя“.