На другия ден не свих нито една кутия, а го попитах:
— Какво е Златният полумесец?
Признавам си, че цяла нощ си бях представял как господин Ибрахим лети сред звездно небе, яхнал рога на един златен полумесец.
— Това е названието на една област, която се простира от Анадола до Персия, Момо.
На другия ден, докато си вадех портмонето, добавих:
— Не се казвам Момо, а Мойсей.
На следващия ден той пък добави:
— Знам, че се казваш Мойсей, точно затова ти казвам Момо, за да не е толкова впечатляващо.
На другия ден, докато си броях стотинките, попитах:
— Е, какво ви е на вас? Мойсей е еврейско, не е арабско.
— Аз не съм арабин, Момо, аз съм мюсюлманин.
— А защо тогава хората ви казват „арабина на улицата“, щом не сте арабин?
— Момо, на езика на бакалите „арабин“ означава „отворено от осем сутрин до полунощ и дори в неделя“.
И тъй си вървеше разговорът. С по едно изречение на ден. Имахме време. Той, защото беше стар, а аз, защото бях млад. И крадях по една консерва през ден.
Мисля си, че щяха да ни трябват година или две, за да проведем едночасов разговор, ако не бяхме срещнали Бриджит Бардо.
Голяма суматоха на улица „Бльо“. Движението спряно. Улицата блокирана. Снима се филм.
Всичко живо от улиците „Бльо“, „Папийон“ и „Фобур Поасониер“, което има определен пол, е нащрек. Жените искат да видят дали е толкова красива, колкото се говори, а мъжете изобщо не мислят, защото изразът на мисълта им се е заклещил в ципа на дюкяна. Бриджит Бардо е тук! Оха, истинската Бриджит Бардо!
Застанах на прозореца. Гледам я и тя ми напомня за котката на съседите от четвъртия, дребна, красива котка, която обожава да се изтяга на слънце на балкона и която изглежда живее, диша и примижава единствено за да предизвиква възхищение. Като се вглеждам добре, установявам също, че наистина прилича на курвите от улица „Паради“, които се дегизират като Бриджит Бардо, за да привличат клиентите. И накрая, в пълен захлас виждам, че господин Ибрахим е излязъл на прага. За първи път — поне откакто аз съществувам — той беше станал от табуретката си.
След като погледах как дребното животинче Бардо се кипри пред камерите, се сещам за една красива русокоска, у която е моето мече и решавам да сляза при господин Ибрахим и да се възползвам от неговото невнимание, за да свия няколко консерви. Обаче катастрофа! Той се е върнал зад касата. Очите му се смеят, докато гледа Бардо над сапуните и щипките за пране. Никога не съм го виждал такъв.
— Женен ли сте, господин Ибрахим?
— Да, разбира се, че съм женен.
Той не беше свикнал да му задават въпроси.
В този момент можех да се закълна, че господин Ибрахим съвсем не е толкова стар, колкото хората си мислеха.
— Господин Ибрахим! Представете си, че сте на кораб с жена си и с Бриджит Бардо. Корабът потъва. Какво ще направите?
— Бас хващам, че жена ми може да плува.
Никога не бях виждал очи да се смеят така, тия негови очи се смеят с цяло гърло и вдигат адска врява.
Изведнъж настава бъркотия, а господин Ибрахим застива в „мирно“ — Бриджит Бардо влиза в бакалията.
— Добър ден, господине, да имате вода?
— Разбира се, госпожице.
И тук се случва невъобразимото: господин Ибрахим отива да й донесе бутилка минерална вода от етажерката.
— Благодаря, господине. Колко ви дължа?
— Четирийсет франка, госпожице.
На Бриджитката направо и се стъжни. На мен също. По онова време бутилка вода струваше два франка, не четирийсет.
— Не знаех, че по този край водата е такава рядкост.
— Не водата е рядкост, госпожице, а истинските звезди.
Той го казва така чаровно и с толкова неустоима усмивка, че Бриджит Бардо леко се изчервява, изважда четирийсет франка и си тръгва.
Аз не мога да се освестя.
— Ама и вие сте един нахакан, господин Ибрахим.
— Ами, малки ми Момо, все пак трябва да си изплатя всички консерви, които ти ми свиваш.
От този ден станахме приятели.
Вярно, че оттук нататък бих могъл да свивам консерви от другаде, но господин Ибрахим ме закле:
— Момо, ако трябва да продължиш да крадеш, идвай и кради при мен.
Пък и през следващите дни господин Ибрахим ме научи на сума ти номера, с които да щипвам пари от баща ми: да му поднасям стария хляб от предната или по-предната вечер, затоплен във фурната; малко по малко да добавям цикория в кафето му; да използвам по два пъти пакетчетата чай; да разреждам божолето, което обикновено пиеше, с вино от по три франка и като венец, голямата идея, истинската, тази, която доказваше, че господин Ибрахим е цар на тормоза — да заместя пастета му с кучешки.