— Така ли?
Бях много доволен, но не исках да го покажа. Стисках юмруци и малко се зъбех. Трябваше да защитавам семейството.
— Внимание, не ви позволявам да говорите лошо за брат ми. Какво имахте против Попол?
— А, Попол си беше добър, много добър. Но, ще ме извиниш, предпочитам Момо.
Бях добра душа и го извиних.
Една седмица по-късно господин Ибрахим ме изпрати при един негов приятел, зъболекаря от улица „Папийон“. Да, господин Ибрахим имаше дълга ръка. А на другия ден ми рече:
— Момо, усмихвай се по-малко, това е достатъчно. Не, майтапя се… Приятелят ми ме увери, че зъбите ти нямат нужда от шина.
Той наведе към мен своите смеещи се очи.
— Представяш ли си как отиваш на улица „Паради“ с желязо в устата, коя ще ти повярва, че си на шестнайсет?
Право в десетката, господин Ибрахим. Така че този път аз му поисках монети, за да си подредя мислите.
— Откъде знаете всичко това, господин Ибрахим?
— Аз не знам нищо. Знам само онова, което е в моя Коран.
Направих още няколко фишека.
— Момо, много е добре да се ходи при професионалистки. Първият път винаги трябва да се отиде при професионалистки, жени, които добре познават занаята. След това, когато си докараш усложнения, чувства разни, можеш да се задоволиш и с аматьорки.
Почувствах се по-добре.
— Ами вие ходите ли понякога на улица „Паради1“?
— Раят е отворен за всички.
— О, вие се гъбаркате с мен, господин Ибрахим, няма сега да ми кажете, че на вашата възраст още ходите там.
— Защо? Да не би да е запазена територия за малолетни?
Тук усетих, че съм изтърсил глупост.
— Момо, какво ще кажеш да се поразходиш с мен?
— Ами. Че вие вървите ли понякога, господин Ибрахим?
Ето че пак плеснах дивотия. Затова прибавих една голяма усмивка.
— Не, искам да кажа, че съм ви виждал все на табуретката.
Както и да е, бях много доволен.
На другия ден господин Ибрахим ме разведе из Париж, красивия Париж, онзи от снимките, туристическите. Вървяхме по кея на Сена, която не тече съвсем направо.
— Погледни, Момо, Сена обожава мостовете, тя е като жена, луда по гривни.
След това повървяхме из градините на „Шанз-Елизе“, между театрите и куклената сцена. После по улица „Фобур Сент-Оноре“, където е пълно с магазини, които носят Маркови имена — „Ланвен“, „Ермес“, „Сен-Лоран“, „Карден“… тия огромни и празни магазини бяха много смешни, сравнени с бакалницата на господин Ибрахим, която не беше по-голяма от една баня, но нямаше и милиметър неизползвано пространство и в която човек можеше да намери наредени от пода до тавана, от рафт на рафт, на три реда и четири дълбочини, всички продукти от първа, втора… и даже трета необходимост.
— Щура работа, господин Ибрахим, колко бедни са магазините на богатите. Вътре няма нищо.
— Това е то, луксът, Момо, нищо на витрината, нищо в магазина, всичко в цената.
Приключихме с тайните градини на Пале Роаял, където господин Ибрахим ме черпи сок от изцеден лимон и се върна към легендарната си неподвижност на една табуретка в бара, като сръбваше бавно анасонов ликьор.
— Сигурно е много гот да живееш в Париж.
— Но ти живееш в Париж, Момо.
— Не, аз живея на улица „Бльо“.
Гледах го как се радва на анасоновата напитка.
— Мислех, че мюсюлманите не пият алкохол.
— Да, обаче аз съм суфист.
В този момент усетих, че ставам недискретен и че господин Ибрахим не иска да ми говори за болестта си, а и в края на краищата това си беше негово право, затова докато се прибирахме към улица „Бльо“, мълчах.
Вечерта отворих „Ларуса“ на баща ми. Трябва да съм бил много притеснен за господин Ибрахим — защото речниците винаги са ме разочаровали. „Суфизъм: мистично течение в исляма, появило се през VIII век. То се противопоставя се на легализма и акцентира върху вътрешната религия“.
Ето, пак! Речниците обясняват добре само думите, които вече знаем.
Всъщност суфизмът не бил болест, което малко ме поуспокои, а начин на мислене — макар че има и начини на мислене, които също са болест, както често казваше господин Ибрахим. След което се втурнах в проучване, за да схвана всички думи от определението. От всичко това излизаше, че господин Ибрахим с неговия анасонов ликьор вярва в Бога по мюсюлманския начин, но по начин, който е на ръба на контрабандата, защото „се противопоставя на легализма“, което ми даде материал за размисъл… защото ако легализмът беше „грижа стриктно да се спазва законът“, както казваха тия от речника… значи онова означаваше неща поначало обидни, а именно, че господин Ибрахим е непочтен, тоест, че моите познанства не са препоръчителни. Но същевременно, ако да спазваш закона, означаваше да бъдеш адвокат като баща ми, да имаш сивкав тен и толкова тъжен дом, предпочитах да бъда с господин Ибрахим срещу легализма. Пък и тези от речника добавяха, че суфизмът е създаден от двама някакви от стари времена: ал Халадж и ал Газали, които, заради имената, ми се струваше като да живеят в таванските слугински стаи в дъното на двора, или във всеки случай на улица „Бльо“, и уточняваха, че това е вътрешна религия, а колкото до това, господин Ибрахим със сигурност беше дискретен, в сравнение с всички евреи от улицата, той наистина беше дискретен.