— Момо, липсата на отговор вече е отговор.
Всяка сутрин господин Ибрахим ставаше пръв. Отиваше до прозореца, вдъхваше светлината и правеше гимнастика бавно — всяка сутрин, през целия си живот — гимнастика. Той беше невероятно гъвкав и от възглавницата си, щом открехнех очи, виждах младия, тънък и безгрижен младеж, който той сигурно е бил преди много време.
Най-голямата ми изненада беше, когато един ден в банята открих, че господин Ибрахим е обрязан.
— И вие ли, господин Ибрахим?
— И мюсюлманите като евреите, Момо. Това е жертвоприношението на Авраам: той протяга детето си към бога и му казва, че може да го вземе. Малкото парченце кожа, което ни липсва, е знакът на Авраам. При обрязването бащата трябва да държи сина си, бащата въздава собствената си болка като спомен от жертвоприношението на Авраам.
С господин Ибрахим си давах сметка, че евреите, мюсюлманите и дори християните са имали сума ти общи велики мъже, преди да се захванат да се млатят едни-други. Това не ме засягаше, но ми ставаше някак хубаво.
След завръщането ни от Нормандия, когато се прибрах в празния и тъмен апартамент, не се чувствах различен, не, а открих, че светът може да бъде различен. Рекох си, че мога да отворя прозорците, че стените може да бъдат по-светли, казах си, че не съм длъжен да запазя тия мебели, които миришеха на минало, не на красиво минало, не, на вехто минало, на кисело, като стар парцал.
Свърших парите. Започнах да разпродавам книги на цели купчини на букинистите от кейовете на Сена, които открих благодарение на господин Ибрахим по време на разходката ни. Всеки път, когато продадях някоя книга, се чувствах малко по-свободен.
Баща ми беше изчезнал преди три месеца. Все така се преструвах, готвех за двама, и, много странно, господин Ибрахим ми задаваше все по-малко въпроси за него. Отношенията ми с Мириам затъваха все повече, но ми даваха добър повод за нощни разговори с господин Ибрахим.
Понякога вечер сърцето ми се свиваше. То е защото си мислех за Попол. Сега, когато баща ми вече не беше тук, исках да се запозная с Попол. Със сигурност щях да го изтърпя по-леко, защото вече не ми го хвърляха в лицето като антитеза на моята невзрачност. Често си лягах с мисълта, че някъде в света има един красив и съвършен брат, когото не познавах и когото един ден може би щях да срещна.
Една сутрин полицията потропа на вратата. Крещяха като по филмите:
— Отворете! Полиция!
Рекох си: това е, край, прекалено много лъгах и сега ще ме арестуват.
Сложих си един халат и отключих всички ключалки. Изглеждаха далеч не толкова зли, колкото си мислех, и дори най-учтиво ме попитаха дали може да влязат. Вярно е също, че и аз предпочитах да се облека, преди да тръгна към затвора.
В хола полицаят ме хвана за ръката и учтиво ми каза:
— Момчето ми, имаме лоша новина за вас. Баща ви е мъртъв.
Не знам кое ме порази повече в този момент — смъртта на баща ми или това, че полицаят ми говори на „вие“. Във всеки случай се срутих в едно кресло.
— Хвърлил се е под влака недалеч от Марсилия.
Това също беше странно — да идеш до Марсилия, за да направиш това! Ами че влакове има навсякъде. Толкова, ако не и повече, има и в Париж. Честна дума, никога нямаше да разбера баща ми.
— Всичко показва, че баща ви е бил отчаян и че доброволно е сложил край на живота си.
Един баща, който се самоубива, не беше нещо, което да ме накара да се почувствам по-добре. Чудех се дали в крайна сметка не предпочитам баща, който ме зарязва, така поне можех да си въобразявам, че е разкъсван от угризения.
Полицаите сякаш разбираха моето мълчание. Те огледаха празната библиотека и зловещия апартамент около себе си и сигурно си казваха, че, уф, след няколко минути ще да си тръгнат оттук.
— Кого трябва да предупредим, моето момче?
И тук най-сетне реагирах както трябва. Станах и отидох да донеса списъка с четирите имена, които ми беше оставил на тръгване. Инспекторът го сложи в джоба си.
— Ще ви поверим на Социалните грижи.
След това се приближи до мен с очи като на бито куче и разбрах, че ще ми отвърти някой гаден номер.
— А сега трябва да ви помоля нещо деликатно — трябва да разпознаете тялото.
Това ми подейства като аларма. Започнах да вия, сякаш някой беше натиснал някакво копче. Полицаите се защураха край мен и сякаш търсеха копчето за изключване. Обаче нямаше начин, копчето за прекъсване бях аз, а аз не можех да спра.
Господин Ибрахим беше съвършен. Като чу писъците ми, той се качи, веднага разбра какво е положението и каза, че самият той ще отиде до Марсилия, за да разпознае тялото. Отначало полицаите се дърпаха, понеже той наистина изглеждаше като арабин, но аз отново заизвивах и те приеха предложението на господин Ибрахим.