След погребението попитах господин Ибрахим:
— От колко време знаехте за баща ми, господин Ибрахим?
— От Кабур. Но, знаеш ли, Момо, ти не бива да се сърдиш на баща си.
— Така ли? Ама моля ви се! Един баща, който ми съсипва живота, който ме зарязва и който накрая се самоубива, е страхотен капитал от доверие за цял живот. А на всичкото отгоре не бива и да му се сърдя, така ли?
— Твоят баща нямаше пример пред себе си. Той загуби родителите си твърде рано, защото нацистите ги откараха, и са умрели някъде по лагерите. Баща ти не можеше да се отърси от мисълта, че е избегнал всичко това. Той неслучайно свърши под влака.
— Така ли, и защо?
— Неговите родители са били откарани с влак, за да умрат. Може би оттогава насам той е търсел своя влак… Ако нямаше сили да живее, то не беше заради теб, Момо, а заради всичко, което е било или не е било преди теб.
След това господин Ибрахим ми напъха някакви банкноти в джоба.
— Ето, иди на улица „Паради“. Момичетата се чудят къде е твоята книга за тях…
Започнах да променям всичко в апартамента на улица „Бльо“. Господин Ибрахим ми даваше кутии с боя и четки. Даваше ми също и съвети как да побъркам социалната работничка и да печеля време.
Един следобед, когато бях отворил всички прозорци, за да проветря от акрилните бои, една жена влезе в апартамента. Не знам защо, но от притеснението и от колебанието й, от начина, по който не смееше да мине покрай стълбите и избягваше петната по пода, веднага се досетих коя е.
Направих се, че съм вглъбен в работа.
Накрая тя леко се покашля.
Направих се на изненадан:
— Кого търсите?
— Търся Мойсей — рече майка ми.
Интересно колко трудно й беше да произнесе това име, сякаш й засядаше на гърлото.
Направих си удоволствието да я избудалкам.
— Вие коя сте?
— Аз съм майка му.
Горката жена, жал ми е за нея. В едно такова състояние е. Сигурно адски се е насилила, за да дойде тук. Гледа ме втренчено, като се опитва да разгадае чертите ми. И се бои, ужасно се бои.
— Ами ти кой си?
— Аз ли?
Аз пък искам да си правя кефа. Няма за какво човек да изпада в някакви състояния, и то тринайсет години по-късно.
— Казват ми Момо.
Лицето й се сгърчва.
Добавям през смях:
— Това е умалително от Мохамед.
Тя става по-бяла от белите ми корнизи.
— Така ли? Не си ли Мойсей?
— А, не, не се бъркайте, госпожо. Аз съм Мохамед.
Тя преглъща. Всъщност не е чак толкова недоволна.
— А тук няма ли момче, което се казва Мойсей?
Имам желание да й отговоря: не знам, вие сте негова майка, вие би трябвало да знаете. Но в последния момент се отказвам, защото горката жена изглежда едва се държи на краката си. Вместо това й спретвам мила малка лъжа.
— Мойсей замина, госпожо. Писна му тук. Нямаше хубави спомени.
— Така ли?
Хм, чудя се дали ми вярва. Не ми изглежда убедена. Може би в края на краищата не е чак толкова тъпа.
— Кога ще се върне?
— Не знам. Когато тръгваше, ми каза, че иска да открие брат си.
— Брат си ли?
— Да, Мойсей има брат.
— Така ли?
Изглежда напълно объркана.
— Да, брат му Попол.
— Попол ли?
— Да, госпожо, по-големия му брат Попол!
Чудя се дали не ме смята за чалнат. Или пък наистина вярва, че съм Мохамед?
В този момент аз пък започвам да се чувствам зле.
Тя вижда това и толкова силно залита, че се прислонява в едно кресло, а и аз правя същото.
Гледаме се мълчаливо и почти се задушаваме от киселата миризма на акрилната боя. Тя ме изучава и не й убягва нито едно мое мигване.
— Кажи ми, Момо…
— Мохамед.
— Кажи ми, Мохамед, ще видиш ли отново Мойсей?
— Възможно е.
Казах това с небрежен тон, дори аз съм смаян колко небрежен е тонът ми. Тя ме гледа право в очите. Може и жив да ме одере ако иска, но нищичко няма да ми измъкне, толкова съм уверен в себе си.
— Ако някой ден видиш Мойсей, кажи му, че когато се омъжих за баща му, бях много млада и че се омъжих за него, само за да си тръгна от вкъщи. Никога не съм обичала бащата на Мойсей. Но бях готова да обичам Мойсей. Само че срещнах друг мъж. Баща ти…