Освен това той има фобия към микроби, макар и не чак до такава степен, че да отказва да излиза или да общува с хора, но все пак това затруднява положението.
Монк си носи собствени прибори и чинии в ресторантите. Когато ходи на кино, си носи сгъваем стол, защото не може да понесе мисълта да седне на място, на което са седели още хиляди други хора. Когато една птичка се изака на предното стъкло на колата ми, той позвъни на 911. Бих могла да продължа, но мисля, че схващате картинката.
Да се справям с всичките му странности и да изпълнявам ролята на посредник между него и цивилизования свят беше много стресираща работа. Тя ме изморяваше до степен на пълно изтощение. Затова се обърнах към книгите за Ниро Улф и Шерлок Холмс с надеждата да събера оттам някои полезни съвети, които можеха да улеснят малко работата ми.
Не намерих такива.
Накрая осъзнах, че единствената ми надежда е да избягам, да се махна от Монк. Не завинаги, защото, колкото и труден да беше характерът му, го харесвах, а работата беше достатъчно гъвкава, за да ми позволи да бъда до дъщеря си. Единственото, от което всъщност имах нужда, бяха няколко спокойни свободни дни, за да отида някъде, където той не можеше да се свърже с мен и където можех да си почина. Проблемът беше, че не можех да си позволя да отида никъде.
Но тогава съдбата се смили над мен.
Един ден отворих пощенската си кутия и открих двупосочен билет до Хаваите, изпратен от най-добрата ми приятелка, Кандис. Тя се омъжваше на остров Кауаи и искаше да й бъда шаферка. Знаеше с какви ограничени средства разполагам, затова плащаше за всичко, резервирайки ми стая за седем дни и шест нощи в най-изискания курорт на острова — Гранд Кахуна Поипу, където щеше да се състои венчавката.
Лесната част беше да убедя майка ми да дойде от Монтерей да се грижи за Джули за една седмица. Трудната част беше да намеря някой, който да се грижи за Монк.
Обадих се на една агенция за наемане на временен персонал. Казах им, че работата изисква елементарни секретарски задължения, транспорт и много добри „умения за междуличностно общуване“. Оттам казаха, че разполагат с подходящите хора. Бях сигурна, че Монк ще мине през всичките, преди седмицата да е приключила, и че никога вече няма да мога да се обадя на тази агенция. Не ми пукаше, защото вече усещах пясъка между пръстите на краката си и мириса на кокосов лосион по кожата си и чувах как Дон Хо ми припява „Малки мехурчета“.
След това оставаше само да съобщя новината на Монк.
Отлагах го непрекъснато, докато най-сетне настъпи последният ден преди заминаването ми. Дори тогава, изглежда, не можах да намеря подходящия момент. Още не го бях намерила, когато Монк получи обаждане от капитан Лелънд Стотълмейър — бившия му партньор в Полицейското управление на Сан Франциско, — в което той искаше помощта му.
Това утежни затрудненото ми положение още повече. Стотълмейър се обръщаше към Монк за съвет винаги, когато имаха да разкриват особено заплетено убийство. Ако зарежех Монк насред някое разследване, това щеше да го подлуди (или, за да бъдем точни, да го направи по-луд от обичайното). Стотълмейър също нямаше да се зарадва, особено ако това означаваше, че случаят ще се точи неразрешен до безкрайност заради умственото разстройство на Монк.
Проклинах се, че не казах на Монк по-рано, и се молех случаят да се окаже елементарен.
Не беше.
Някой бе отровил д-р Лайл Дъглас, световноизвестния сърдечен хирург, докато правел операция за поставяне на четворен байпас на Стела Пикаро — неговата четирийсет и четири годишна бивша медицинска сестра, — в болницата, където работела.
Д-р Дъглас бил насред деликатната процедура, която се наблюдавала от дузина лекари и студенти по медицина, когато получил силен пристъп и се строполил мъртъв. Наложило се друг хирург, д-р Трой Кларк, да се намеси бързо и да спаси пациентката от смърт. Успял.
Никой не си дал сметка, че д-р Дъглас е убит, докато на следващия ден не била извършена аутопсията. Дотогава всички доказателства, които можело да са останали на местопрестъплението, били вече изчезнали. Операционната била щателно почистена, инструментите — дезинфекцирани, чаршафите — изпрани, а всичко останало — изхвърлено като опасен биологичен отпадък, веднага след приключване на операцията.
Може и да нямаше доказателства, но пък имаше мнозина заподозрени. Основният, разбира се, бе доктор Кларк, хирургът, който беше спасил Стела Пикаро на операционната маса и към когото се отнасяха като към герой. По една случайност той беше също и главният съперник на доктор Дъглас.