— Вярвате ли, че може да говори с мъртвите? — попитах.
— Баща ми почина преди пет години, но благодарение на Дилън, все още си говоря с него всяка седмица.
15.
Г-н Монк и медиумът се срещат отново
Не разбирам хората, които изпитват неохота да спят в стая, където е умрял някой, или да купят къща, в която е станало убийство. Домовете си имат история — сред техните стени се създава, изживява и губи живот. Такъв е, ами… животът.
Това, което ме поразява, е фактът, че същите хора, които не искат дори да стъпят в къща, в която някой е умрял, изобщо не се двоумят да живеят на скалист бряг или в свлачищна зона. Или в гора, застрашена от горски пожари. Или в апартамент във високоетажна сграда, построена на нестабилен терен. Или в комплекс от построени като част от проект жилища, разположен върху често наводняван район. Или в квартал, намиращ се в съседство със сметище за заравяне на токсични отпадъци.
Те са готови да пренебрегнат тези рискове заради гледката, заради уединението, заради лъскавия район, заради по-краткото пътуване с метрото, или защото сделката си я бива.
Не и аз. Без никакви угризения се наслаждавах на Декадентските луксове на струващото пет хиляди долара на нощ, уединено, разполагащо с изглед към океана бунгало, където Хелън Грубър бе срещнала участта си.
За да бъдем честни към Монк, той също нямаше угризения.
Разбира се, ако държите да научите техническите подробности по въпроса, тялото й бе намерено в джакузито. Не бих се притеснила да се потопя и в него, но предпочетох да седя на място, от което можех да държа под око палмата. Да, знам, че Хелън Грубър всъщност не е била ударена от падащ кокосов орех — била е тресната с него по главата от убиеца си (за когото все още бях готова да се обзаложа, че е съпругът й, въпреки непоклатимото му алиби). Дори при това положение, нямаше да ми навреди, ако стоях на безопасно място.
Монк си избра една от стаите за гости, затова аз взех голямата спалня, която си имаше собствена, облицована с мрамор баня и още едно джакузи. Преоблякох се по бански и точно отивах да се топна набързо в собствения ни плитък басейн и да пратя всички детективски изпълнения по дяволите, когато на вратата се почука.
Надявах се, че е от обслужването по стаите — може би ни беше излязъл късметът за бутилката шампанско, с която ни приветстваха с „Добре дошли“ в Кауаи, независимо от факта, че не плащахме реалната цена за бунгалото.
Когато отворих вратата, открих, че на прага стои Дилън Суифт. Този път не се усмихваше.
— Здравей, Натали. Господин Монк тук ли е?
Дотук с твърдението, че това са уединени бунгала, помислих си.
— Откъде разбрахте, че сме тук?
— Аз съм в съседното бунгало и ви видях да се нанасяте. Наистина трябва да говоря с господин Монк. Духовете няма изобщо да ме оставят на спокойствие, докато не предам техните послания.
— Аз ги предадох.
— Има още. Денонощно, непрекъснато, получавам образи и усещания от Хелън. Тя много упорито държи да предаде посланията си до този свят.
— Губите си времето. Той така или иначе няма да ви повярва, а аз определено не ви вярвам. Знам как сте измъкнали от мен цялата тази информация относно Мич, и сега ви казвам, че това няма да се случи отново. Няма да се хвана на въдицата.
Точно тогава Монк, отново в обичайните си одежди, изникна от стаята си.
— Това ли е онзи тип, който говори с мъртвите?
— Той е — казах.
Суифт прие това като своето официално представяне, и влезе в стаята така, сякаш излизаше на сцена пред публика. Подаде ръка на Монк.
— Дилън Суифт. Удоволствие е да се запозная с вас.
Монк не се ръкува с него.
— Не обичам много да се ръкувам, особено с лъжци и мошеници.
— Аз кое от двете съм?
— И двете — каза Монк.
— Не съм изненадан, че се съмнявате в дарбата ми, господин Монк. Всъщност, приемам на драго сърце скептицизма ви.
— Така ли?
— Вие сте детектив: работите с факти. Имате аналитичен ум. За мен няма значение дали вярвате това, което ви казвам, или не. Вие вземате предвид единствено информацията, която смятате за полезна, а именно това е всичко, което ще поискам от вас.