— Уязвима ли си, Натали?
Канех се да отговоря отрицателно, но после осъзнах, че не е вярно.
— Да, когато стане въпрос за съпруга ми.
— Не бива да е така — каза Суифт.
Изпитах желание да го зашлевя.
— Нямате право да ми казвате как би трябвало да се чувствам. Не знаете нищо нито за мен, нито за него.
— Знам, че Мич е побягнал, но не защото се е страхувал. Направил го е, за да отвлече вниманието на сръбския патрул от пострадалите членове на екипажа си. Превърнал е себе си в мишена, за да спаси тях. Усещам неговото чувство за дълг, отговорността, която е изпитвал спрямо хората си.
Започнах да треперя, кожата ми настръхна. Думите на Суифт звучаха правдиво. Мич винаги поставяше дълга си преди мен, преди Джули, или преди себе си. Първата му инстинктивна реакция не би била да спасява себе си: тя щеше да го подтикне да спаси хората си.
Но откъде можеше Суифт да е научил това? Как би могъл да знае каквото и да било от всичко това? Нищо, което бях казала на Суифт, не можеше да му е предоставило цялата тази информация. Все едно самият той беше присъствал там, на терена в Косово. Или може би…
Не, не можех да го повярвам. Разумът ми казваше, че не може да е вярно. Емоционално и физически обаче се чувствах сякаш Мич беше с нас и протягаше ръка да ме докосне. Усещах присъствието му.
Изражението ми сигурно е издало всичко, което чувствах, защото Монк ме погледна, а след това лицето му почервеня от гняв. Никога преди не го бях виждала толкова ядосан. Той обаче не изрази гнева си с крясъци. Вместо това се обърна към Суифт и проговори с много нисък, овладян глас:
— Махайте се. Веднага.
— Не, чакайте — казах и погледнах Суифт в очите. — Защо хората от неговия екипаж казаха, че бил страхливец? Дал е живота си за тях. Защо от екипажа не са казали на флота, че Мич е герой?
— Те не са разбрали. Просто са го видели да бяга. Така ми го показва той. Не е спрял, за да обясни предварително действията си, а просто е действал. Не усещам да обвинява тях за това, че погрешно са изтълкували действията му. Вие също не бива да го правите. Той иска да оставите нещата така.
Седнах на крайчеца на дивана. Сърцето ми биеше бясно. Очите ми се напълниха със сълзи.
Монк твърдо хвана Суифт за рамото, отведе го до вратата и я отвори:
— Не се връщайте.
— Не съм я наранил, господин Монк. Дадох й покой. Мога да дам същото и на вас.
Монк го изблъска от вратата и я затръшна. Влезе в кухнята, загледан в ръцете си.
— Мокра кърпичка — нареди той.
Подсмръкнах, станах и отидох в стаята си да си взема чантата. Извадих две мокри кърпички и ги подадох на Монк, които започна да търка ръцете си, сякаш бяха оплескани с мръсотия. Имаше вид, сякаш се опитва да отмие нещо повече от обикновени микроби. Опитваше се да отмие цялото преживяване.
— Ами ако грешите? — попитах. — Ами ако той наистина може да говори с мъртвите?
— Не може — каза Монк. — Той ти каза онова, което искаше да чуеш. Това прави той.
— Но случилото се с Мич в Косово беше тайна, която така и не беше оповестено публично. Досието по случая е запечатано и засекретено. Суифт не би могъл да открие подробностите толкова бързо. Просто не е възможно.
— А говоренето с мъртвите е, така ли?
— Добре. Не е възможно. Тогава, кажете ми, господин Монк, откъде би могъл Суифт да знае какво се е случило с Мич?
— Още не знам — каза Монк. — Но ще узная.
16.
Г-н Монк и фъстъците
След преживяването със Суифт, трябваше да се махна от Монк, от бунгалото, от всичко. Имах нужда да проясня ума си, затова отидох на плажа. Гмурках се във водата, посрещах вълните и се носех по гръб на повърхността, с разперени ръце и крака.
Взирах се нагоре в безкрайното синьо небе и просто се носех, далече от сушата, далече от тревогите си, далече от самата себе си.
Скоро вече изобщо не мислех. Бях част от морето и небето, и нищо повече. Не знам колко време останах така, но усетих наблизо нечие друго присъствие. Обърнах глава и видях един тюлен монах да се носи по гръб до мен, оглеждайки ме любопитно с очите си, напомнящи тези на малко кученце.
Не се стреснах, нито се изплаших. Чувствах се напълно отпусната, а, очевидно, и той също. Носихме се заедно по водата няколко минути, гледайки се един друг, а след това той се претърколи и се плъзна под водата, като мина под мен и се отдалечи навътре в морето.
Продължих да се нося още няколко минути, след това заплувах обратно към брега, носейки се на гребена на една вълна и оставяйки я да ме отнесе до брега. Беше толкова забавно, че продължих да се връщам и да яхвам вълните още известно време, като дете, а след това се изкъпах на външния душ и се върнах в бунгалото, изгоряла от слънцето, но отпочинала.