Когато се върнах в бунгалото, Монк го нямаше. Взех още един душ, намазах зачервената си кожа с лосион, и си облякох блуза без ръкави и къси панталони.
Когато излязох от стаята, навън валеше проливен дъжд. Плъзгащите се стени към вътрешния двор още бяха широко разтворени, пропускайки влажния, топъл въздух да влезе в иначе сухата къща. Беше приятно, макар че дрехите ми започнаха да прилепват към кожата и усетих сърбеж.
Монк седеше на кухненската маса, с гръб към мен, с голяма купчина черупки от фъстъци пред себе си. Отидох до него и видях, че е свалил черупките на почти цялата торбичка фъстъци. Сигурно беше отишъл до бакалията, докато аз бях на плажа. Доколкото познавах Монк, предположих, че тази покупка сигурно е отнела и на него, и на продавачите от магазина, доста време. Изкушавах се да отида до магазина само за да видя как е преподредил плодовете, зеленчуците, видовете месо и всичко останало.
— Какво сте намислили? — попитах.
— Помислих си, че може да ти хареса една приятелска игра на фъстъци — каза Монк.
Издърпах един стол и седнах.
— Четете ми мислите. Какви са правилата?
— Никога ли не си играла?
— Водила съм уединен живот.
— Това е измамно проста игра. Просто напасваш фъстъците към черупките, от които са били извадени. Онзи, който успее да напасне най-много фъстъци в черупките им, печели.
— Как устоявате да не ги изядете?
— Именно това прави играта вълнуваща.
Монк постави в черупката му последния фъстък.
— Искаш ли ти да разбъркаш черупките и фъстъците?
— Имам ви доверие.
Той бутна двете отделни купчинки от черупки и фъстъци в центъра на масата.
— Готови. Заеми позиция. Почни.
Ръцете му се движеха толкова бързо, че отначало всичко, което можех да направя, беше да го наблюдавам как пробва различни комбинации на фъстъци и черупки. Беше удивително колко бързо ги подбираше. След миг започнах. Взех един фъстък, а след това взех една черупка. Не си пасваха. Взех друга черупка. Тя също не пасваше.
Хвърлих поглед през рамо към него. Вече беше съединил няколко фъстъка със съответните им черупки.
Монк ми се усмихна:
— Не е ли забавно?
— Почти прекалено вълнуващо е.
Как го правеше? Зачудих се дали не е повече въпрос на памет, отколкото на напасване на черупките. Изядох фъстъка си и взех друг от купчината, за да си опитам късмета с него.
— Бих искала да ви задам един личен въпрос — казах, — но ако е неуместен, спокойно можете да ми кажете това. Няма да възразя.
— Можеш да ме питаш за всичко, каквото искаш. — Монк усърдно съединяваше фъстъци с черупките им, щастливо отдал се на задачата си.
— Всичко, което знам за смъртта на Труди, е, че е била убита от кола бомба. Бих искала да ви помогна да откриете останалото. Но съм донякъде объркана.
— Аз също.
Знаех, че Труди е била репортер и че е имала среща с някого в гаража на един паркинг, когато е загинала, но това беше всичко.
— Бих искала да знам какво знаете вие — казах. — Искам да бъда подготвена, така че ако се появи нещо ново, да мога да разбера какво означава и как би могло да посочи към човека, поставил бомбата.
— Знам кой го е направил — каза Монк.
— Наистина ли? — Пъхнах фъстъка в устата си и избрах от купчината друг. Купчината със съединени с черупките си фъстъци пред Монк нарастваше с всяка секунда.
— Уорик Тенисън. Открих го в Ню Йорк. Направил е бомбата с детонатор, задействащ се чрез позвъняване по клетъчен телефон, и я е сложил в колата й.
— Защо го е направил?
— За две хиляди долара в брой. Толкова е струвал за него животът на Труди. Тенисън не знаеше кой го е наел: бил го виждал само веднъж, в същия гараж. Било тъмно. Изобщо не видял лицето му. Видял обаче ръцете му. Който и да е бил човекът, пожелал смъртта на Труди, е имал шест пръста на дясната си ръка.
— Шест пръста ли? — попитах. — Сигурно лъже.
— Вярвам му — каза Монк.
— Не може да има чак толкова много хора с по шест пръста на едната ръка.
— Ще се изненадаш — каза Монк. — Повечето са отишли да им ги ампутират, за да не изглеждат като откачалки.