Върнахме се обратно до магистралата и минахме по паянтовия мост, който се простираше над живописната река Уайлуа. Вляво от нас изоставеният и рушащ се хотел „Кокосови палми“, чиито бунгала със сламени покриви бяха разпердушинени от урагана Иники през хиляда деветстотин деветдесет и втора, беше разположен в края на гъста кокосова горичка, гледаща към златистия плаж, където реката се съединяваше с морето. Това курортно място беше като дървена икона, съхранила звуците на друга, отминала епоха. Като гледах сградата, почти можех да чуя как Елвис Пресли пее Сини Хаваи.
Всъщност, наистина чувах песента. По радиото. Всичко беше твърде съвършено.
Щом пресякохме моста, магистралата Кухио премина в главната улица на Уайлуа — порутено градче с магазини и мини-търговски центрове в стила на Дивия запад. Стомахът ми къркореше от глад, затова паркирах пред „Намура Саимин“ — място, за което бях прочела в пътеводителя.
— Какво правим тук? — попита Монк.
— Ще обядваме. Предполага се, че това е най-добрият ресторант за саимин на Хавайските острови — казах, излизайки от колата, преди той да успее да ми възрази.
Монк колебливо измери мястото с поглед.
— Какво е саимин?
— Нещо подобно на супа. Юфка, варени яйца, бок чой, зелен лук, свинско, грах, сладко-кисел бульон и шунка с подправки, всичко това събрано със сушени скариди. Това е деликатес. Правят също и чудесни пайове.
— Чудя се дали в менюто има гекони.
— Ако не в менюто — казах с усмивка, — по стените със сигурност.
Отворихме остъклената врата и влязохме вътре. Нямаше маси, само много нисък барплот със столчета, при чието изработване сигурно са си представяли хавайските елфи.
Ресторантът беше претъпкан с местни жители, които сърбаха от огромни купи саимин. Видях две свободни столчета. Забързах и седнах на едното, преди някой друг да успее да влезе и да ги отмъкне. Движех се толкова бързо, че отново си одрасках коленете, докато се опитвах да ги наместя под бар–плота.
Монк стоеше до мен, зад свободното столче.
— Седнете, господин Монк.
— Когато адът замръзне. — Той потръпна с цялото си тяло. — А дори тогава, вероятно не.
— Защо? — попитах. — На столчето няма нищо, а барплотът ми се струва чист.
Той посочи към стената. Очаквах да видя как по овехтялото дърво пълзи гекон, но вместо това там имаше надпис, който гласеше: „моля, не лепете дъвка под барплота“.
— Нямате никакъв повод за тревога. По коляното ми не полепна никаква дъвка. — Обърнах се към хаваеца. — А по вашите?
Мъжът поклати глава и шумно сръбна малко юфка.
— Виждате ли, чисто е. — Обърнах се отново и видях, че Монк се взира в седналата до него хавайка. Всеки път, когато сръбнеше шумно от супата си, тя изплюваше малко бульон върху плота пред столчето на Монк.
Тя усети, че Монк се взира неодобрително в нея. Погледна през рамо към него и той имитира с жест как бърше устата си. Жената, очевидно обидена, се обърна отново към супата си и засърба още по-шумно.
Разбрах, че просто няма да се получи.
— Добре, господин Монк. Вие печелите. — Въздъхнах и станах от барплота. — Ще намерим друго място, където да ядем.
Точно когато се канехме да излезем, забелязах пайовете с liliko, изложени до касата. Ако не можех да обядвам там, поне можех да взема със себе си малко от прочутия им десерт.
— Чакайте — казах, когато стигнахме до вратата. — Искам да купя парче пай.
— Не можеш да купиш само едно парче — каза Монк.
— Да, мога — казах, посочвайки към менюто на стената. — Продават го на парче.
— Но ако купиш едно парче, паят няма да бъде цял — възрази той. — Цял пай ще го опропастиш.
— Не, няма. Просто ще продадат още парчета от същия пай.
— Че кой ще си купи парче от пай, от който вече е ядено?
— Аз не завирам лицето си в пая. Те отрязват парчето и аз го изяждам. Изобщо не влизам във физически контакт с останалата част от пая.
— И въпреки това светостта на пая ще бъде поругана.
Изгледах го:
— Светостта на пая ли?
— Трябва да имаш уважение към това. Би трябвало да купиш целия пай — каза Монк. — Така е редно.