— Не си спомням нищо. Сигурно напълно ме е обсебила.
— Така изглеждаше — обади се Кеалоха.
— Никога преди не съм установявал такава силна връзка с дух, но обстоятелствата са необичайни — каза той. — Намираме се на мястото, където е умряла. Бяхме заедно с човека, който я е убил. А духът й е много властен. Усещам я дори сега.
— Това ли е моментът, в който ви се завърта главата? — Монк плъзна парче от пая върху една чиния. — Или ще левитирате? Защото бих искал да видя как го правите.
Линейката спря със скърцане на спирачки пред отворената ни входна врата и, миг по-късно, двама парамедици се втурнаха вътре, тикайки носилка на колела.
Монк седеше на масата и най-спокойно си ядеше пая, докато парамедиците прегледаха Суифт, а после го вдигнаха и го качиха на носилката. В този момент Кеалоха се присъедини към Монк на масата и си взе парче пай.
Докато изкарваха Суифт от вратата, той хвърли последен поглед към Монк.
— Хелън иска да ви благодари. Всички искат. Всички те вече намериха покой.
Ако го беше чул, Монк не го показа.
Тръгнах редом с носилката към линейката. Точно когато парамедиците се готвеха да качат Суифт вътре за пътуването до болницата, аз го хванах за ръката и я стиснах.
— Благодаря ви — казах.
— Не съм направил нищо — каза той. — Аз съм просто онзи, който предава посланията.
— Това беше послание, което имах нужда да чуя.
— Имам ново, но не е за вас — каза Суифт, докато парамедиците внасяха носилката в линейката. — Кажете на господин Монк, че ми се явява странен образ. Свързан е по някакъв начин с него. Не знам какво означава. Представлява ръка с шест пръста.
И след тези думи, един от парамедиците се качи в линейката, помощникът му затвори вратите и потеглиха.
20.
Г-н Монк прави услуга
След като разследването на убийството на Хелън Грубър вече беше останало зад гърба ни, нищо не можеше да ми попречи да се наслаждавам на всичко, което островът можеше да предложи. Облякох си бански, взех една хавлиена кърпа и пътеводителя си за Кауаи, и се отправих към плажа, сбогувайки се набързо с Монк и Кеалоха, когато бързо се измъкнах през вратата.
Отидох до малката дървена къщичка, предлагаща списък на развлеченията на острова и съответната необходима за тях екипировка, за да взема под наем комплект за гмуркане и да купя херметична найлонова торбичка с храна за риби. Докато бях там, направих резервации за двама ни с Монк за посещение на вечерната неделна хавайска дискотека на курорта.
Най-подходящото място за гмуркане с шнорхел, или поне така ме уведомяваше пътеводителят, беше уединено скалисто заливче точно отвъд територията на курорта и точно пред руините на комплекс от апартаменти, разрушен до основи от урагана Иники.
Комплексът от апартаменти беше разположен във формата на подкова. Вътрешният двор в средата беше обрасъл с плевели, високи колкото дървета, а пресушеният басейн — пълен с пясък, ръждясали шезлонги и огромни късове цимент. Гледащите към океана жилищни крила бяха напълно оголени: беше останал само железният скелет.
Мъничкият плаж пред руините беше пуст, прекалено претъпкан с черни пънове и циментови блокове, за да бъде подходящ за събиране на тен. Водата в заливчето беше плитка и спокойна и пълна с вулканични скали, образуващи многобройни кътчета и пролуки, из които да се стрелкат тропическите риби.
Сложих си екипировката за гмуркане и навлязох заднишком в морето, докато се потопих почти до гърдите. Водата беше топла и съвършено прозрачна. Виждах безброй пъстроцветни риби. Гмурнах се и заплувах към морето.
След това изгубих представа за времето. Сякаш плувах в аквариума в чакалнята на зъболекарския кабинет, където ходеше дъщеря ми. Почти очаквах да завия зад следващата скала и да видя огромното лице на някое хлапе със скоби на зъбите да се взира в мен, притиснало нос към стъклото.
Всичко, което трябваше да направя, беше да хвърля няколко късчета храна, и се оказах заобиколена от появили се сякаш от нищото риби, които гъделичкаха кожата ми и притискаха муцуни в маската ми.
Не мислех за нищо, умът ми беше напълно празен, докато се носех по водата, разпръсквах храна и се възхищавах на ярко оцветените риби, една след друга.
В известен смисъл се чувствах така, сякаш се намирах в изолирана камера. Бяхме само аз и рибите и лекото течение. Намирах се в дълбоко отпуснато състояние на подводен транс, което бе нарушено едва когато подхвърлих малко храна и една змиорка се изстреля от скалите и се заби право в лицето ми, като механична играчка, изскачаща от кутия, когато натиснеш копчето.