21.
Г-н Монк повторно разглежда забележителности
Поръчахме вечеря от обслужването по стаите. Храната ни беше доставена лично от Мартин Камакеле, мениджъра на хотела. Причината не беше, че бяхме важни персони, заслужаващи специално внимание, а защото Камакеле беше разстроен, че Монк беше задържал подчинените му камериерки цели три часа, поради което те бяха изостанали с работата си по другите бунгала и хотелът беше принуден да им заплати за извънредна работа.
Камакеле горещо помоли Монк повече да не отвлича камериерките от работата им.
Монк се съгласи при едно условие: В понеделник Камакеле да събере всички от почистващия персонал и да го остави да ги инструктира относно историята, теорията и правилното използване на парцала за прах, парцала за бърсане на подове, метлата и прахосмукачката. Камакеле неохотно склони.
— По-късно ще ми благодарите — каза Монк.
Вечеряхме навън във вътрешния двор и наблюдавахме залеза. След това Монк настоя да изиграем още една игра на фъстъци. Тъй като играех на пълен стомах, този път успях да не изям фъстъците си. Въпреки това той ме победи с лекота. Поставих един фъстък обратно в черупката му, но това беше само защото си послужих с измама. Драснах с нокът по една черупка, за да мога да я открия по-късно. Мисля, че Монк разбра, но от съжаление към мен не го направи на въпрос.
Прекарах остатъка от вечерта в разглеждане на пътеводителя и на една карта на острова, като подбирах всички неща, които щяхме да правим в неделя и заучавах факти за интересни забележителности.
Първата ни работа на сутринта беше да се качим в колата и да се отправим към каньона Уаймеа, който Марк Твен нарича Гранд Каньон на Пасифика, защото, наистина, с кой друг голям каньон можеше да се сравни този? Вие сещате ли се за някой? Аз — не. Сигурна съм, че има други, но те не са широко известни.
Каньонът Уаймеа е над хиляда метра дълбок, петнадесет километра дълъг и около километър и половина широк. Дотам имаше сто километра път с кола по крайбрежието и нагоре по криволичещ път в планините, но аз нямах нищо против, въпреки че чувствителният ми гръб изгаряше от допира със седалката. Пейзажът беше забележителен. Видяхме назъбени върхове, тучни ливади, златисти плажове и червената река Уаймеа. Легендата твърди, че реката тече червена от кръвта на Комали’у, дъщерята на някакъв племенен вожд, която била убита върху един водопад от любовник, когото била отхвърлила.
Помислих си, че Монк ще хареса тази история, може би ще възрази, че я е убил някой друг, или че е била убита някъде на друго място и хвърлена в реката. Той обаче не обръщаше внимание. Беше прекалено изперкал. Колкото по-нависоко се изкачвахме в планината, толкова по-нервен ставаше.
На първото място за разглеждане на откриващата се от каньона Уаймеа Монк не можа да излезе от колата. Седеше там, обгърнал тялото си с ръце, плътно стиснал очи, сякаш всъщност стоеше на ръба на пропастта, а не беше безопасно пристегнат с предпазния колан към седалката, на цели десет метра от ръба на зъбера. От мястото, където се намираше, дори не виждаше дефилето.
Затова аз излязох, отидох до парапета и сама обгърнах с поглед гледката. Вместо да е съвсем сух и прашен като Гранд Каньон, този беше покрит с гъста зелена растителност, а отсреща виждах водопад. Иска ми се да можех да ви разкажа повече, но имах само около минута да попия с поглед гледката, след което Монк започна паникьосано да натиска клаксона.
Това беше първият и единствен път, в който зърнах каньона, ако не броя снимките в пътеводителя. За да предпазя Монк от хипервентилация, обърнах колата и подкарах обратно надолу към низините на градчето Уаймеа. Когато стигнахме там и паркирахме пред редица от магазини, Монк вече отново се беше успокоил, макар че коленете му леко се бяха подкосили, когато излезе от колата.
— Мисля, че имам височинна болест — каза той.
— Бяхте горе само няколко минути. Апартаментът ви в Сан Франциско е на по-голяма височина над морското равнище, отколкото това място.
— Знам. Затова вкъщи не се опитвам да се пресегна за нищо, което е сложено на висок рафт.
Стояхме пред сувенирен магазин, на чиято витрина висяха тениски, а входната врата се придържаше отворена от въртяща се поставка за пощенски картички.
— Ще вляза вътре да потърся нещо за Джули — казах. — Може би бихте искали да преподредите картичките по географско разположение, големина или според вида на хартията.
— Аз също искам да й взема нещо.