— Не сме чели вестник, нито сме включвали телевизор, откакто пристигнахме тук.
— Но сте били там, нали? Вярно ли е нещо от това, което казва Суифт?
— И да, и не — казах, след това накратко съобщих на Стотълмейър подробностите от срещите ни със Суифт. — Според Монк той е жаден за известност измамник.
— Монк е прав.
— Някак си се надявах този път да не е.
— Знам как се чувстваш — каза капитанът. — Ако от време на време объркваше нещата, това би направило истински чудеса за самочувствието ми.
— Тук не ставаше въпрос за самочувствието ми, а по-скоро за изпълнение на желание.
— За мен е едно и също.
Благодарих на капитана за обаждането, купих на Джули тениска „Ред Дърт“ и колие със зъб от акула и излязох навън, където Монк още беше зает с картичките.
— Купила си една от онези отвратителни тениски, нали? — попита Монк.
— Накарах ги да я опаковат в три торбички и да ги завържат. Ще прибера торбичката в куфара и ще си изтрия ръцете с дезинфекционна кърпичка.
— Не се ли безпокоиш, че ако отиде с тази тениска на училище, някой може да докладва за теб в Службата за закрила на детето?
— Ще поема риска.
— Ще се явя като свидетел, потвърждаващ добрия ти характер.
— Благодаря, оценявам го — казах.
Сложих торбичката в куфара, качихме се в колата и аз подкарах обратно към Поипу.
— Нали знаете как ви помолих да ми направите услуга и да не преследвате Дилън Суифт? — попитах.
Монк кимна.
— Забравете за това — казах. — Хванете го.
— Какво те накара да промениш решението си?
— Той. — Разказах на Монк за разговора си със Стотълмейър и за твърденията на Суифт, че помогнал на Монк да разкрие убийството на Хелън Грубър.
— Ще отида на записа на шоуто му днес — каза Монк, — и ще го разоблича като измамник, какъвто наистина е.
— Неделя е, господин Монк. Не мисля, че прави записи днес.
— Ще отида утре.
— Мартин Камакеле ни каза, че в понеделник Суифт се връща в Сан Франциско.
— Тогава ще го хвана там — заяви Монк.
— Може и да не ви се наложи да чакате толкова дълго. Не ви казах по-рано, но снощи Суифт каза, че има съобщение за вас.
— Какво е?
Преди да успея да му кажа, нещо се мярна в периферното ми зрение. Погледнах наляво и видях камион, чиято огромна каросерия проблясваше като огромен зъб, да подминава червения светофар на пресечката и да идва с бясна скорост право към мен.
Не успях дори да изпищя.
Когато камионът закачи предната броня на колата ни, въздушната възглавница на волана ме удари в лицето като боксова ръкавица, и всичко се завъртя. Все едно се возех на панаирджийска въртележка, докато в същото време ме задушаваха с възглавница.
Когато отворих очи, ушите ми звънтяха, гърдите ме боляха там, където предпазният колан се беше врязал в плътта ми, а лицето ме щипеше, сякаш ме бяха зашлевили и по двете бузи. Но бях жива и всички участъци от тялото ми изпращаха сигнал, че всичко е наред.
Монк вдигна лице от въздушната възглавница на контролното табло, сякаш го бяха стреснали и се беше разбудил от дрямката си. Изглеждаше замаян, но невредим.
И двамата се погледнахме един друг, без да кажем й дума, след това се загледахме в спуканото предно стъкло.
Колата беше направила пълно завъртане и гледахме в посоката, от която бяхме дошли. Предната броня беше смачкана, а камионът, който ни удари, беше изчезнал. От магазините и ресторантите започваха да се стичат хора и да излизат на улицата, за да видят какво се е случило.
— Мисля, че ни стига толкова разглеждане на забележителности за днес — каза Монк.
22.
Г-н Монк и господин Суифт
Шепа туристи и местни жители се бяха събрали на тротоара, ядяха „Шейв Айс“ и наблюдаваха как двама души извозват нашия смачкан мустанг до аварийния камион, който щеше да го откара на буксир обратно до Лихуе. На пътя имаше толкова много коли, че Кеалоха се беше нагърбил с двойната задача да ни разпитва на пресечката и да насочва движението.
— Значи сте сигурни, че сте имали зелена светлина — каза той.
— Абсолютно — казах. — Освен това не смятате ли, че ако вината беше наша, шофьорът на камиона щеше да се навърта наоколо?
Кеалоха сви рамене: