— Никой — заключи Кеалоха.
— Ланс го направи — казах. — Направи така, че да изглежда, че Хелън е била убита посред бял ден от човек, който я е ударил с кокосов орех.
— Значи твърдите, че Камакеле е бил убит снощи, натъпкан в хладилник, и заровен тук тази сутрин, така че убиецът да има непоклатимо алиби?
— Не, просто отбелязвам приликите — казах. — Две убийства посред бял ден, при които убиецът е намерил нещо на земята и е треснал някого по главата с него. Мисля, че е малко зловещо, това е всичко.
Монк вдигна глава и ме изгледа странно, сякаш внезапно бе забелязал, че имам три ноздри вместо две.
— Какво? Защо ме гледате така?
— Защото ти току-що разкри половината от загадката — каза Монк. — Сега всичко, което трябва да направя, е да открия другата половина, и ще заловим убиеца.
24.
Г-н Монк изпраща писмо
Не можех да не се зачудя какво имаше предвид Монк, когато каза, че съм разкрила половината от престъплението. Не проумявах как може това да е вярно.
Едно от най-дразнещите неща по отношение на Ейдриън Монк, без изобщо да се брои очевидното, е, че прави подобни изказвания, а след това не обяснява какво е искал да каже.
След като направи това забележително изявление, той просто се обърна и излезе от градината, толкова вглъбен в мислите си, че дори не се сбогува.
Това беше вбесяващо за мен, но дори още по-вбесяващо за Кеалоха, който не можеше да проумее защо Монк го остави да виси така.
— Прави го, за да ме тормози, нали? — попита ме Кеалоха.
— Той постъпва така с всички — казах. — Няма да ни каже кой е убиецът, докато не е сигурен, че може да го докаже.
— Ако ни каже кой смята, че е убиецът, може би ще успеем да му помогнем.
— Това може да не е онази половина, която му е известна.
— Тогава просто ще трябва да продължавам да се бъхтя по същия начин, както щях да се бъхтя и ако господин Монк не беше тук. Ще разбера дали Мартин Камакеле е имал врагове, и ще открия какво е правила днес Роксан Шоу.
— Съобщете ни, като научите, става ли?
Кеалоха кимна и аз тръгнах обратно към бунгалото. След като видях онзи сварен труп, бях изгубила апетит за вечеря и се съмнявах дали някога ще бъда в състояние отново да ям месо.
Когато стигнах там, Монк седеше на кухненската маса и играеше сам на фъстъци, като разделяше фъстъците от черупките им и после ги съединяваше отново.
Не го обезпокоих. Предположих, че играта му помага да мисли. Затова поплувах в басейна на бунгалото, след това се обадих на Джули от спалнята си, за да се осведомя за положението вкъщи, и после излязох да кажа лека нощ на Монк.
Той седеше във всекидневната сред мрака, обърнат с лице към вътрешния двор и заслушан в прибоя. Гърбът му беше много изправен и той гледаше в тъмнината, сякаш виждаше нещо там.
— За какво мислите? — попитах.
— Когато Труди била бебе, баба й, й изплела жълто одеяло. Когато Труди била малка, я загръщали в това одеяло, смучела крайчетата му, когато й никнели зъби, и толкова се привързала към него, когато била невръстно, едва проходило дете, че не можела да спи без него.
— Това одеяло й е вдъхвало усещане за сигурност, помагало й е да се чувства защитена. Всяко дете си има такава вещ. Моята беше плюшена лисица, която наричах Фокси.
— Труди наричала одеялото своето „гуш-гуш“. Докато растяла, одеялото ставало все по-опърпано и окъсано. Родителите й се опитали да я накарат да се откаже от него, като помолили баба й да й изплете по-малко одеяло, съвсем същото на външен вид, което било с джобен размер. Труди обаче не го приела. Нищо не можело да замени нейното „гуш-гуш“.
— Кога в крайна сметка се отказала от него? — попитах.
— Така и не се отказала — отговори Монк. — Още спеше с любимото си детско одеялце, когато се запознах с нея, и през всичките години на брака ни. Погребах детското одеялце с нея, та винаги да бъде утешена и защитена.
— Какво ви подсети за него сега?
— Защото Труди все още ме кара да се чувствам така. Тя е моето детско одеялце, което ми дава закрила. — Монк въздъхна, не тъжно, а със задоволство. — Никога не съм разказвал на никого за одеялото й и за това, че съм я погребал с него.
— Радвам се, че ми разказахте. — Сложих ръка на рамото му и го стиснах. — Лека нощ, господин Монк.
— Лека нощ, Натали.
Легнах си, оставяйки Монк сам със спомените и сънищата му.
На другата сутрин не знаех какво да очаквам. Оставаше ни само един ден на Хаваите и аз се надявах да го прекарам в отпускане и почивка. Знаех обаче, че Монк няма да се успокои, докато не открие убиеца на Камакеле и не разобличи Дилън Суифт като измамник, което означаваше, че за мен също няма да има спокойствие.