Кеалоха се втренчи в него, докато той танцуваше.
— И не само това, а и открихме насаждения от марихуана в полето зад сервиза. Това е най-големият свързан с наркотици арест в историята на Кауаи. Из управлението вече се говори, че ще ме повишат в капитан.
— Дай лапа! — Монк вдигна ръка. Кеалоха я удари със своята. Монк също плесна неговата в отговор. — Заслужаваш го, човече.
— Може би ако разкрия убийството на Мартин Камакеле, ще ме направят началник.
— Ще ми се да можех да ти помогна по тоя въпрос, братле, но Монахът не знае кой е убил човека. Какво ще искате от шведската маса?
— Нищо, благодаря.
— Ще взема още храна и можете да ядете от моята чиния. Изобщо няма да разберат.
— Наистина, съвсем добре съм си — настоя Кеалоха.
— Ще си промените мнението, като видите храната. — Монк стана и забърза към шведската маса, където отрупа чинията си с бекон.
Кеалоха ме погледна:
— На лекарства ли е?
Кимнах.
— Приятен полет — каза Кеалоха и си тръгна.
Няма да ви измъчвам с подробностите около полета към къщи. За вас може би няма да е мъчение да го чуете, но за мен би било мъчително да си го припомням. Ужасът започна, когато бяхме на опашка при проверката за сигурност, и Монк започна да изважда бекона и сладкишите, които бе натъпкал в джобовете си на закуска. Оттам нататък положението ставаше само все по-неприятно и смущаващо. Нека просто да кажа, че Монк вече не е желан клиент за хавайските авиолинии.
След пет часа, прекарани във въздуха заедно с Монк, се радвах, че се прибирам. Джули страшно си хареса тениската „Ред Дърт“, макар че на мама й се видя почти толкова отвратителна, колкото на Монк.
Майка ми беше чула всичко за случилото се на сватбата на Кандис. Очевидно новината се беше разнесла из висшето общество на Монтерей и Сан Франциско. Чувствах се ужасно заради Кандис.
— Кога ще се научиш да не водиш Монк на сватби? — рече майка ми.
— По-добре ли щеше да е, ако Кандис се омъжи за мъж, който вече е женен?
— Сигурна съм, че ситуацията щеше да се разреши по-спокойно, и с повече достойнство, отколкото случилото се на сватбата.
— Искаш да кажеш, че щеше да свърши също толкова катастрофално, ако не и още по-зле за горката Кандис, но поне въпросът щеше да се потули.
— Родителите й може и никога да не се върнат от сафарито — каза майка ми.
Тази вечер Джули ми изнесе модно ревю на всичките дрехи, които майка ми й беше купила, докато ме нямаше. Когато свърши, вече бях толкова изтощена, че едва си държах очите отворени. Целунах Джули и мама за лека нощ и си легнах.
Събуди ме иззвъняването на телефона точно в девет. Докато посягах към слушалката, съборих телефона и едва не паднах от леглото, докато се опитвах да го вдигна от пода.
— Какво? — изсъсках в слушалката.
— Къде си? — Беше Монк.
— Очевидно съм вкъщи. Току-що ми се обадихте тук. Страхотен детектив сте, няма що. — Доста съм кисела, когато съм уморена и все още полузаспала.
— Защо не си тук?
— Днес е първият ден след завръщането ми — казах. — Предположих, че имам свободен ден.
— Току-що изкара едноседмична почивка на Хаваите. Колко почивка още ти трябва?
— Възстановявам се от полета — казах.
— През цялото време си седяла. Не проумявам какво му е трудното на това.
Въздържах се. Работата ми беше трудна, но исках да я запазя.
— Ще се отбия днес следобед — казах.
— Това е прекалено късно. Трябваш ми сега. Имам работа.
— Вече работите по случай?
— Разбира се — каза Монк. — Трябва да разоблича Дилън Суифт като измамник.
— Не можете ли да го разобличите утре?
— Той записва шоуто си днес в единайсет в хотел „Белмонт“, и искам да присъствам — каза Монк. — А после трябва да се занимавам и с убийството на Мартин Камакеле.
— Какво можете вие да направите по въпроса оттук?
— Мога да го разкрия — каза Монк. — Още днес, всъщност, ако успееш да се измъкнеш от леглото.
Ниско надвисналата мъгла над Сан Франциско поглъщаше сградите във Финансовия район, скриваше горните етажи от погледа и затъмняваше слънцето, оставяйки улиците ветровити, студени и сиви.
Но коренните жители на Сан Франциско като мен бяха свикнали с такива утрини и никога не губеха надежда, че преди денят да изтече, или духащите откъм Пасифика ветрове ще отвеят мъглата, или слънцето ще я прогони с блясъка си. Ако не станеше нито едно от двете, така да бъде. Мъглата придаваше на града — а в допълнение, и на нас, неговите жители — характер. Във всеки случай за Сан Франциско характерът беше по-важен от слънчевата светлина.