— Защо е убил Мартин Камакеле? — попитах.
— Защото когато се е разнесла новината за участието на Суифт в разкриването на престъплението, Камакеле е проумял какво всъщност се е случило — каза Монк. — Срещнал се е със Суифт в градината за празненства и го е изнудвал. Суифт е бил разярен, грабнал е лопатата и го е убил, а след това го е заровил при печащото се в подземната пещ прасе. Ето как Суифт е получил мехура от изгаряне, който зараства на ръката му.
— Всичко това е абсурдна спекулация и пълна лъжа — обади се Суифт. — Не можете да докажете нищо от това.
— Не е и нужно. Вие го доказахте вместо мен — каза Монк. — Тъй като не можете да разговаряте с мъртвите, единственият начин, по който сте могли да научите нещата, които разказахте на мен и на лейтенант Кеалоха, е бил, ако самият вие сте извършил убийството. Полицията на Кауаи ще открие подслушвателните устройства и записващата апаратура в бунгалото ви. Ще тестват слуховите апаратчета на Хелън Грубър и ще открият, че те долавят трансмисиите. Това би трябвало да е достатъчно за един екип от съдебни заседатели.
— Те никога няма да го повярват — каза Суифт.
— Шегувате ли се? — рече Стотълмейър. — Има хора, които са повярвали, че можете да говорите с мъртвите, при наличието на далеч по-малко доказателства. Не съм разтревожен. Но вие би трябвало да сте. Погледнете публиката си.
Суифт хвърли поглед към хората на седалките и видя гнева, чувството на предаденост и гнева, изписани по лицата им. И за миг видях на лицето му ужасяващото осъзнаване, че Стотълмейър е абсолютно прав.
Лейтенант Дишър пристъпи напред, изваждайки белезниците.
— Дилън Суифт, арестуван сте за убийствата на Хелън Грубър и Мартин Камакеле.
Продуцентите на шоуто на Дилън Суифт, осъзнавайки, че сега са безработни, продадоха записа на местните и националните медии броени минути след арестуването му. Малко повече от час по-късно хората от Сан Франциско до Бангладеш и от Уала Уала до островите Галапагос видяха унизителния провал на Суифт.
Стотълмейър не беше особено приятно развълнуван от това, нито пък областният прокурор, защото широкото разпространение на касетата щеше да затрудни намирането на безпристрастен състав от съдебни заседатели, където и да било на планетата.
Ланс Воон беше освободен от затвора, и последното, което чух, беше, че двамата с Роксан Шоу са продали правата върху историята си на „Пенгуин Груп“ (САЩ), а НВО разработва филмова версия. Двойката подаде срещу полицията на Кауаи иск за необоснован арест, клевета, и куп други обиди и унижения. Делото все още се разглежда, и вероятно ще се гледа още дълги години, но като резултат, лейтенант Кеалоха не си получи повишението.
Нищо от това всъщност нямаше значение нито за мен, нито за Монк. Той беше разкрил загадката, беше поправил сгрешеното, и беше постигнал целта, която си беше поставил. Редът беше възстановен, а именно това го интересуваше най-много.
Но аз изпреварвам събитията.
Непосредствено след шоуто нещо все още ме гризеше във връзка със случая.
Измъкнахме се от задния изход на хотела, преди да се появят представителите на пресата, и се върнахме до колата ми, която беше на един паркинг на няколко пресечки от хотела.
— Аз повярвах на историята, която разказахте за одеялцето „гуш-гуш“ — казах, докато бавно вървяхме към паркинга.
— Ако не бях убедил теб, никога нямаше да успея да убедя него. Знаех, че слуша всичко, което казваме.
— Още вярвам на тази история.
— Въпреки че е лъжа?
— Не мисля, че е — казах. — Разказахте я много емоционално, а не ви бива чак толкова като актьор.
Монк мълча дълго.
— Одеялцето „гуш-гуш“ не беше на Труди. Беше на майка ми.
— Погребали сте я с него, нали?
— Да — каза Монк. — Но първо го дадох на химическо чистене.
Разбира се, че го беше направил.