- Престани! Какво правиш?
Лимузината най-сетне беше спряла. Той я натика вътре, покатери се след нея и затръшна вратата. Механизмът за заключване изщрака.
- Смятай се за официално отвлечена.
Колата отново потегли, шофьорът й беше скрит зад вдигнатата преграда. Мег сграбчи дръжката на вратата, но тя не помръдваше.
- Пусни ме да сляза! Не мога да повярвам, че го правиш. Какъв ти е проблемът? Полудя ли?
- Общо взето.
Избягваше да го погледне възможно най-дълго. Ала продължеше ли да го прави, той щеше да го разчете като проява на слабост. Обърна се бавно.
Беше все така ослепително красив с кехлибарените си очи, прав нос и челюст като на филмова звезда. Носеше оловносив костюм, бяла риза и тъмносиня вратовръзка. Не го бе виждала толкова официално облечен от сватбения му ден и трябваше да положи огромно усилие, за да потисне емоциите, които заплашваха да я залеят.
- Сериозно ти говоря. Пусни ме да сляза.
- Не и преди да поговорим.
- Не искам да говоря с теб. С никого не искам да говоря.
- Какви ги приказваш? Ти обожаваш да говориш.
- Вече не.
Във вътрешността на лимузината имаше дълги седалки и миниатюрни сини светлинки по тавана. Огромен букет червени рози лежеше на седалката пред вградения бар. Мег бръкна в джоба на палтото си, за да извади мобилния си телефон.
- Ще се обадя в полицията и ще им кажа, че си ме отвлякъл.
- Бих предпочел да не го правиш.
- Това е Манхатън. Тук не си бог. Ще те пратят зад решетките.
- Силно се съмнявам, но предпочитам да не рискувам. - Издърпа телефона от ръката й и го прибра в джоба на сакото си.
Мег бе дъщеря на актьор и сви рамене с престорено отегчение.
- Е, добре. Говори. И побързай. Годеникът ми ме очаква вкъщи. - Долепи хълбок до вратата, отдръпвайки се възможно най-далеч от него. - Казах ти, че няма да ми отнеме много дълго, за да те забравя.
Той примига, а после посегна към розите, символизиращи
вината му, и ги сложи в скута й.
- Помислих си, че може да ти харесат.
- Сгрешил си.
Тя хвърли букета в лицето му.
Когато цветята го удариха по главата, Тед бе принуден да приеме факта, че тази повторна среща се развива точно толкова зле, колкото си беше заслужил. Да отвлече Мег, бе поредната погрешна преценка от негова страна. Възнамерявал бе да се появи на прага й с розите и прочувствено обяснение във вечна любов, след което да я отведе в лимузината. Ала после колата бе свила по нейната улица, той я бе видял и здравият му разум се беше изпарил.
Разпознал я бе веднага, дори в гръб, обвита в дълго лилаво палто и превила рамене срещу дъжда. И други жени имаха същата дългокрака походка, размахваха ръце по същия решителен начин, но никоя от тях не го караше да се чувства така, сякаш гърдите му ще се взривят.
На бледата синя светлина в лимузината под очите й се открояваха същите сенки, които, знаеше той, се бяха настанили
и под неговите. Вместо мънистата и старинните монети, които бе свикнал да се поклащат от ушите й, сега тя не носеше никакви бижута и мъничките празни дупки във възглавничките им й придаваха уязвим вид, от който сърцето му се сви. Дънкиге й се показваха изпод подгъва на мокрия лилав тренчкот, платнените й гуменки бяха подгизнали. В косата й, червена и по-дълга от последния път, когато я бе видял, проблясваха дъждовни капчици. Искаше си я такава, каквато беше преди. Искаше да изглади с целувки хлътналите й скули и да върне топлината в очите й. Искаше да я накара да се усмихне. Да се смее. Да я накара отново да го обикне толкова силно, колкото я обичаше той.
Докато тя се взираше напред, в преградата, която ги делеше от шофьора, когото майка му от години ползваше в Манхатън, Тед отказваше дори да допусне възможността да е дошъл прекадено късно. Несъмнено лъжеше за годеника. Само че как би могъл който и да било мъж да не се влюби в нея? Трябваше да бъде сигурен.
- Разкажи ми повече за този твой годеник.
- Забрави. Не искам да се почувстваш още по-гадно, школкото се чувстваш вече.
Лъжеше. Или поне той се молеше да е така.
- Значи, смяташ, че знаеш как се чувствам?
- Определено. Виновен.
- Вярно.
- Честно казано, точно сега нямам сили да те успокоявам. Както виждаш, справям се съвсем добре. Така че отивай да живееш живота си спокойно и ме остави на мира.
Изобщо нямаше вид на „съвсем добре". Изглеждаше изтощена. Дори още по-лошо - у нея се долавяха някаква отчужденост и сериозност, която нямаше нищо общо със забавната, дръзка жена, която той познаваше.
- Липсваше ми.
- Радвам се да го чуя. - Гласът й бе далечен като планините, чиито върхове се бе страхувал, че може би изкачва. - А сега ще ме върнеш ли у нас, ако обичаш?