- Е, добре, да приключваме веднъж завинаги. - Тя се намръщи на един велосипедист. - Казвай каквото имаш да казваш, защото искам да се прибера вкъщи. С метрото.
Как ли пък не!
- Дадено.
Влязоха в парка и поеха по най-близката пътека, отвеждаща до крайбрежната алея.
Двама души под един чадър би трябвало да е романтично, но не и когато един от тях отказваше да се доближи до другия. Докато стигнат до откритата алея, дъждът се беше просмукал в сакото му, а обувките му бяха почти толкова мокри, колкото нейните.
Количките на продавачите си бяха отишли за деня и само неколцина смелчаци бързаха по мокрия паваж. Вятърът се усили и хладните пръски, долитащи откъм водата, го удряха по лицето му. В далечината Статуята на Свободата се възправяше като страж над пристанището. Беше осветена за през нощта и макар и с усилие, Тед виждаше мъничките светлинки, струящи през прозорците в короната й. В един летен ден преди много години той бе строшил един от тези прозорци, развял бе плакат „Не на ядреното оръжие" и най-сетне бе открил баща си. Сега, докато статуята му вдъхваше смелост, той се молеше да открие бъдещето си.
Повика на помощ целия си кураж.
- Обичам те, Мег.
- Все едно. Сега мога ли да си вървя?
Той кимна с глава към статуята.
- Най-важното събитие в детството ми се случи там.
- Да, помня. Младежкият ти акт на вандализъм.
- Аха. - Той преглътна. - И ми се струва подобаващо най-важното събитие в живота ми като възрастен също да се случи там.
- Това не е ли денят, когато си изгубил девствеността си? На колко си бил? Дванайсет?
- Чуй ме, Мег. Аз те обичам.
Тя едва ли би могла да прояви по-малко интерес.
- Имаш нужда от професионална помощ. Сериозно. Чувството ти за отговорност съвсем е излязло от контрол. - Потупа го по ръката. - Всичко свърши, Тед. Забрави цялата тази вина. Аз оставих всичко в миналото и честно казано, започваш да ставаш жалък.
Нямаше да допусне да го извади от релси.
- Истината е, че исках да проведем този разговор там, на Острова на Свободата. За съжаление, забранено ми е да стъпвам на него до края на живота ми, така че е невъзможно. Забраната не ми се струваше кой знае какво, когато бях на девет години, но сега определено мисля различно.
- Смяташ ли, че можеш да побързаш? Чакат ме документи за попълване.
- Какви документи?
- Приемни документи. През януари тръгвам на лекции в Нюйоркския университет.
Стомахът му се сви. Това определено не бе нещо, което искаше да чуе.
- Връщаш се на училище?
Тя кимна.
- Най-сетне разбрах какво искам да направя с живота си.
- Мислех, че изработваш бижута?
- Само за да се издържам. Ала то не ме задоволява.
Тед искаше той да бъде онова, което я задоволява.
Тя най-сетне заговори, без да се налага да я подканва. За съжаление, темата не бяха те двамата.
- До лятото мога да взема бакалавърската си степен по екология и да започна магистърска програма.
- Това е... страхотно. - Изобщо не беше страхотно. - А после?
- Може да работя за Службата за управление на националните паркове или в някоя природозащитна организация. Може да ръководя някоя програма за защита на Земята. Има цял куп възможности. Управление на отпадъците например. Повечето хора не го смятат за особено привлекателна област, но депото ме заинтригува от самото начало. Най-голямата ми мечта... - Тя млъкна рязко. - Студено ми е. Да се връщаме.
- Каква е най-голямата ти мечта?
Молеше се да отвърне нещо от рода на това, да бъде негова съпруга и майка на децата му, но то изглеждаше слабо вероятно.
Мег заговори отсечено, сякаш бяха двама непознати:
- Да превръщам земи, пустеещи по екологични причини, в места за отдих, ето какво искам да правя. И за това си отговорен ти. Е, беше ми страшно забавно, но смятам да си вървя. И този път не се опитвай да ме спреш.
Обърна му гръб и се отдалечи - мрачна, безрадостна червенокоса жена, която бе твърда като стомана и не го искаше в живота си.
Тед изпадна в паника.
- Мег! Обичам те! Искам да се оженя за теб!
- Колко странно - подхвърли тя, без да се обръща. - Едва преди шест седмици ми разправяше как Луси била разбила сърцето ти.
- Грешах. Луси разби ума ми.
Това най-сетне я накара да спре и да го погледне.
- Ума ти?
- Точно така - каза той по-тихо. - Когато Луси избяга, тя разби ума ми. Ала когато ти си тръгна... - За негово изумление, гласът му се прекърши. - Когато ти си тръгна, разби сърцето ми.
Най-сетне бе успял да привлече цялото й внимание. Не че го гледаше влюбено, нито пък имаше вид, сякаш всеки миг ще се хвърли в обятията му, но поне го слушаше.