Тед затвори чадъра и направи крачка напред.
- С Луси си пасвахме съвършено в главата ми. Свързваха ни толкова много неща и постъпката й нямаше никакъв смисъл. Целият град ме окайваше и по-скоро бих отишъл в ада, отколкото да допусна да видят колко съм нещастен. Аз... не можех да дойда на себе си. И ето те и теб насред всичко това, прекрасният трън в очите ми, и ти ме караше да се чувствам както преди. Само че... - Приведе рамене и струйка дъждовна вода се стече
в яката му. - Понякога логиката може да бъде наш враг. Ако бях сбъркал по отношение на Луси, как бих могъл да имам доверие в онова, което изпитвах към теб?
Тя стоеше срещу него, мълчалива, заслушана в думите му.
- Ще ми се да можех да кажа, че осъзнах колко те обичам в мига, в който ти си тръгна от града, но бях прекадено зает да ти се сърдя, задето ме заряза. Не съм свикнал с това, да съм ядосан, така че ми отне известно време, докато разбера, че всъщност съм сърдит на себе си. Толкова бях упорит и глупав. И страхлив. Всичко в живота ми се бе удавало с лекота, ала у теб нямаше нищо лесно. Онова, което ме караше да изпитвам. Начинът, по който ме принуждаваше да се погледна отстрани. - Трудно му беше да диша. - Обичам те, Мег. Искам да се оженя за теб. Искам да спя с теб всяка нощ, да те любя, да имаме деца. Искам да се борим заедно и заедно да се трудим, и... просто да бъдем заедно. Е, ще продължиш ли просто да стоиш насреща ми и да ме зяпаш, или ще сложиш край на мъките ми и ще ми кажеш, че все още ме обичаш поне мъничко?
Тя го гледаше с нетрепващ поглед. Без да се усмихва.
- Ще си помисля и ще ти съобщя.
А после си тръгна и го остави сам под дъжда.
Тед пусна чадъра, отиде със залитане до мокрия парапет и обви пръсти около студения метал. Очите му пареха. Никога не се бе чувствал толкова празен и така самотен. Докато се взираше във водите на залива, се питаше какво би могъл да каже по друг начин, за да я убеди. Нищо. Беше закъснял. Мег не понасяше онези, които се размотават. Тя приемаше загубите си и продължаваше напред.
- Окей, помислих си - разнесе се гласът й зад него. - Какво предлагаш?
Тед се обърна рязко, сърцето бе заседнало в гърлото му, дъждът брулеше лицето му.
- Ъъъ... любовта си?
- Това го разбрах. Какво друго?
Изглеждаше пламенна, силна и неимоверно пленителна. Влажни ресници очертаваха очите й, които сега не бяха нито сини, нито зелени, а дъждовносиви. Бузите й бяха пламнали, косата й сякаш гореше, устните й бяха обещание, което подканяше да го получиш. Сърцето му заби учестено.
- Какво искаш?
- Църквата.
- Възнамеряваш ли отново да живееш в нея?
- Може би.
- Тогава не, няма да я получиш.
Тя като че ли се замисли над думите му. Той чакаше, а кръвта тътнеше в ушите му.
- Какво ще кажеш за останалата част от земните ти притежания?
- Твои са.
- Не ги искам.
- Знам.
Нещо разцъфна в сърцето му, нещо топло и изпълнено с надежда.
Тя присви очи срещу него, от връхчето на носа й се стичаха дъждовни капки.
- Ще се виждам с майка ти само веднъж в годината. На Хелоуин.
- Може да се наложи да премислиш. Именно тя даде парите, за да спечелиш конкурса.
Най-сетне я беше хванал неподготвена.
- Майка ти? Не си бил ти?
Трябваше да положи огромно усилие, за да не я прегърне.
- Тогава все още бях ядосан. Тя смята, че си, цитирам, „наистина блестяща".
- Интересно. Окей, да видим дали това няма да те накара да размислиш.
- Нищо няма да ме накара да размисля.
- Така смяташ ти. - За първи път Мег придоби несигурен вид. - Съгласен... съгласен ли си да живееш другаде освен в Уайнет?
Трябваше да го предвиди, но то и през ум не му беше минало. Естествено, че тя нямаше да поиска да се върне в Уайнет след всичко, което беше преживяла там. Ами неговото семейство, приятелите му, корените, които се простираха толкова дълбоко в каменистата почва, че той се беше превърнал в част от нея?
Тед се взря в лицето на жената, покорила душата му.
- Да. Ще се откажа от Уайнет. Можем да се преместим където поискаш.
Тя се намръщи.
- За какво говориш? Нямах предвид завинаги. Ти да не си луд? Уайнет е домът ти. Но говорех сериозно, че искам да завърша степента си, така че ще трябва да си намерим местенце в Остин, при положение че ме приемат в Тексаския университет.
- Ще те приемат! - Гласът отново му изневери. - Ще ти построя дворец. Където поискаш.
Тя най-сетне изглеждаше толкова замаяна от любов, колкото се чувстваше той.
- Наистина би се отказал от Уайнет заради мен?
- Бих се отказал от живота си заради теб.
- Окей, започваш сериозно да ме плашиш.