- На някого да му е хрумнала нова идея за набиране на средства? - попита Ема.
Шелби почука с показалец по предния си зъб.
- Може би на мен.
Бърди простена.
- Не и още една разпродажба на сладкиши. Последния път четирима души получиха хранително отравяне от кокосовия пай с яйчен крем на Моли Додж.
- Томболата с одеяла беше ужасяващо изживяване - не се сдържа да добави Ема, макар да не обичаше да допринася за всеобщата негативност.
- Кой иска всеки път щом влезе в спалнята си, да вижда мъртва катерица? - попита Кейла.
- Беше коте, а не мъртва катерица - заяви Зоуи.
- На мен ми приличаше на мъртва катерица - настоя Кейла.
- Не става дума нито за сладкиши, нито за одеяла. - Очите на Шелби придобиха замечтан вид. - Нещо друго. Нещо... по-голямо. По-интересно.
Всички я погледнаха въпросително, ала Шелби поклати глава.
- Първо искам да го обмисля.
Колкото и да се опитваха, останалите не успяха да изкопчат нищо повече от нея.
Никой не искаше да вземе Мег на работа. Нито дори мотелът в покрайнините на града.
- Имаш ли представа колко разрешителни са нужни, за да остане това място отворено? - каза й червендалестият управител. - Няма да направя нищо, с което да ядосам Тед Бодин, не и докато екмет. По дяволите, дори и да не беше кмет...
Така че Мег ходеше от едно място на друго, а колата й гълташе бензин като строителен работник вода в летен следобед. Минаха три дни, после четири. На петия, докато се взираше през писалището в новоназначения помощник-управител на кънтри клуб
Помощник-управителят беше амбициозен младок, слаб, с очила и грижливо оформена брада, която подръпваше, докато обясняваше, че въпреки скромния статус на клуба, който бе само наполовина частен и далеч не толкова престижен, колкото предишната му работа, „Уиндмил Крийк" си остава домът на Дадас Бодин и Кени Травълър, две от най-големите легенди в професионалния голф. Сякаш Мег не знаеше.
„Уиндмил Крийк" бе и клубът на Тед Бодин и неговите приятелчета и тя изобщо не би си хабила бензина, за да идва до тук, ако не беше прочела в местния вестник, че наскоро назначеният помощник-управител на клуба преди това е работил в някакъв голф клуб в Уейкоу, което го правеше чужденец в града. Тъй като бе възможно все още да не е научил, че тя е злодеят на Уайнет, Мег бе вдигнала телефона и за огромно свое изумление, си бе уговорила интервю за този следобед.
- Работата е от осем до пет - каза той. - Почивният ден е понеделник.
Мег така бе свикнала с отказите, че се бе разсеяла. Нямаше представа за каква работа й говори, нито дали й я беше предложил.
- Това е... съвършено - отвърна тя. - От осем до пет е чудесно.
- Заплащането не е голямо, но ако си изпълняваш задълженията както трябва, бакшишите би трябвало да са добри, особено през почивните дни.
Бакшиши!
-Приемам!
Помощник-управителят плъзна поглед по измисленото й CV, а после и по тоалета, който бе успяла да скалъпи от отчаяно ограничения си гардероб - памучна поличка, бяло потниче, черен колан с капси, гладиаторски сандали и обиците от династия Сун.
- Сигурна ли си? - попита я със съмнение в гласа. - Да караш количката с напитките, не е кой знае каква работа.
Мег преглътна порива да му отговори, че тя не е кой знае какъв служител.
- Съвършено е за мен.
' В отчаянието си бе плашещо лесно да забрави убеждението си, че игрищата за голф съсипват околната среда.
Докато помощник-управителят я водеше навън, за да я за
познае със супервайзъра й, на Мег й беше трудно да осмисли факта, че най-сетне има работа.
- На ексклузивните игрища няма колички за напитки - изсумтя той. - Ала тукашните членове очевидно не са в състояние да изчакат до деветата дупка, за да грабнат следващата бира.
Мег бе отраснала край коне и нямаше представа за какво й говори. Нито пък се интересуваше. Имаше работа.
Когато по-късно този следобед се прибра у дома, паркира зад старата барака, която бе открила в храсталаците отвъд каменната ограда на гробището. Тя много отдавна бе изгубила покрива си, а около рушащите се стени бяха избуяли увивни растения, кактуси и суха трева. Тя издуха къдриците от потното си чело, докато вадеше куфара си от багажника. Поне бе успяла да скрие малките си запаси от хранителни продукти зад някакви изоставени кухненски уреди, но дори и така непрестанното опаковане и разопаковане започваше да я изтощава. Докато влачеше нещата си през гробището, си мечтаеше за климатик и място, от което не трябваше да заличава следите си всяка сутрин.
Беше краят на юни и в църквата бе по-горещо отвсякога. Валма прах се разхвърчаваха, щом включеше вентилаторите на тавана, които не правеха нищо друго, освен да пораздвижат въздуха, ала тя не можеше да рискува да отвори прозорците, така както се опитваше да не пали осветлението, след като се стъмни. Което не й оставяше друга възможност, освен да си легне горе-долу по същото време, по което някога излизаше за нощен живот.