И отново добродушно се засмя.
— Слушайте — извиках развълнувано. — Казвам ви, че ще ме ликвидират! Моля ви, не ме връщайте оттатък!
— И така бива! — съгласи се ненадейно човекът зад бюрото. — Но в такъв случай ще гниете тук по затворите. На нас български комунисти не ни са нужни. Стигат ни и своите.
— Не съм никакъв комунист. Иначе не бих избягал. Ако щете, пратете ме в затвора, само не ме връщайте оттатък! В затвора човек все пак живее…
— Дадено — засмя се дебелият. — Макар че това ще бъде такъв живот, та вие сам ще предпочетете да умрете.
И после изведнаж добави с променен тон:
— Я по-добре признайте си. Признайте си и аз тържествено ви обещавам, че тутакси ще ви върнем. Няма какво да ви правим тука. Не сте успели да изконсумирате никакво престъпление, така че направо ще ви върнем.
— Но разберете, за бога, че няма какво да признавам! — изкрещях аз, излязъл от кожата си. — Казах ви самата истина: избягах, за да живея свободно! Избягах, защото нямаше живот за мене оттатък! Избягах, избягах, разбирате ли!
Човекът вдигна към мене пълната си ръчица, сякаш за да се предпази от истерията ми, а с другата натисна звънеца на бюрото си.
— Изведете го!
Пазачът ме изведе и ме блъсна в гърба, за да ми даде вярната посока, и аз поех по дългия пуст коридор, като се опитвах да се оправя в мислите си. А някакъв смътно познат остър глас ми шепнеше подигравателно в ухото: „Върви да се оплачеш на баща си и на майка си!“
Това бе станало към обед, а сега е вечер и още никой не ме е потърсил. Сякаш всички са забравили за мене освен моя съквартирант, който не пропуска да ми напомня през пет минути, че съм предател. Всички са забравили за мене. И все пак сигурен съм, че опитам ли да заспя, тутакси ще дойдат да ме събудят.
Постелката на одъра е отвратително мръсна и пропита с дълго наслояван мирис на човешка пот. Лежа по гръб, за да бъде носът ми по-далече от вонящия парцал, и се мъча да не мисля за това, което ме чака. Премислил съм вече всички възможности и съм решил как да действувам при всяка една от тия възможности, значи, свършил съм си работата. Оттук нататък мисленето не е за препоръчване, защото само изморява. Всяко ненужно повторение само изморява. Също както обвиненията на моя съквартирант.
„Ставай!“
Гласът идва нейде от много далече и аз не му обръщам внимание.
„Ставай!“
Този път гласът е по-ясен и по-осезаем. Усещам го не само като звук, но и като ритник в хълбока. Значи, познал съм. Едва успях да се унеса, и те вече ме будят.
Отварям очи. Часовоят ме блъска с тежката си обувка. До него е изправен един от вечните ми разпитвачи.
„Ставай, глух ли си!“
Стаята, в която ме въвеждат, е същата, дето ме бе приел бузестият, но сега бузестия го няма. Вместо него до тъмния прозорец с гръб към вратата е изправен строен мъж с посивели коси и безупречно скроен сив костюм. Хората, които са ме въвели, излизат и затварят вратата. Сивокосият продължава да се взира през прозореца още няколко секунди, сякаш не е усетил присъствието ми, после бавно се извръща и ме оглежда с любопитство:
— Господин Емил Бобев?
Кимам леко учуден от титлата „господин“. Досега тук никой не ме е наричал господин.
— Моето име е Дъглас. Полковник Дъглас — обяснява мъжът в сиво.
Кимам повторно, като чакам продължението.
Продължението се явява под формата на пакетче „Филип Морис“.
— Пушите ли?
Кимам за трети път, поемам цигарата, запалвам и за всеки случай се опирам на ръба на бюрото.
— Седнете де!
Сядам на стола, същия, на който бях седнал и одеве. Сивокосият сяда на свой ред, но не на креслото, а на края на бюрото, поема дълбоко дима от папиросата си и отново ме поглежда внимателно с безцветните си очи. У него всичко изглежда безцветно, сякаш от прекалено миене: сламеноруси вежди, бледи, почти бели устни, светлосиви очи.
— Превратности, нали?
Той говори правилно български, но акцентът му е ужасен.
— Тоест? — питам предпазливо аз.
— Тоест търсехте свободата, а намерихте затвора! — отвръща мъжът в сиво и ненадейно се разсмива с пълен глас, прекалено звучен за такъв безцветен човек.
— Горе-долу така стана — промърморвам, унесен в приятното замайване на никотиновата мъгла.
— Нашият живот, господин Бобев, е верига от превратности — произнася нравоучително сивокосият, като престава да се смее.
Мълча и пуша, все тъй унесен в никотиновата мъгла.
— Значи, въпросът е да имаме търпение, за да можем да дочакаме следващата превратност, която може да се окаже по-приятна от настоящата.
Човекът разсъждава банално, но логично, така че не виждам причини да го прекъсвам. Той обаче, изглежда, държи на това да ме привлече като събеседник в разговора.