Замълчавам и се взирам в полковника, сякаш чакам от него отговор на въпроса си. Лицето на сивокосия сега се очертава ясно и неподвижно в мъглата на тютюневия дим. Замайването ми е преминало. Отмествам очи встрани и погледът ми пада върху младата жена, седнала на съседната маса. Допреди минута масата бе празна, в това съм сигурен, а сега изневиделица там се е появила една чернокоса красавица в строг тъмен костюм със сребърни копчета и със снажни високо кръстосани крака.
Дъглас улови погледа ми, но без да дава вид, че е забелязал нещо, напомня:
— Ставаше дума за Младенов…
— Именно. Едва когато се сприятелих с Младенов, мечтите ми за бягство добиха формата на реален план. Младенов е наистина знаме за част от политическата емиграция. В Париж биха го носили на ръце, а покрай него и аз бих се наредил някак. При това старецът ми беше симпатичен.
— Заради идеите си или как?
— О, идеите!… Идеите не струват много нещо в наше време, господин Дъглас. Освен може би като прикритие на користни намерения.
— Нима вие сам не изповядвате никакви идеи?
— Никакви освен чисто негативни.
— Например?
Очите ми отново несъзнателно се насочват към двата снажни крака, предизвикателно кръстосани на три метра от мен. Може би малко пълни под коленете, но добре изваяни. Жената е отправила тъмния си поглед някъде отвъд дансинга и не ми обръща никакво внимание.
— Например аз съм против социализма — казвам, като отмествам с усилие очи към събеседника си. — Никой не ме е питал дали искам да се строи социализъм, или не, следователно не желая да ми го натрапват. Нямам обаче никаква идея с какво трябва да се замени социализмът и изобщо пет пари не давам за такива велики проблеми. Достатъчни ми са моите лични въпроси. Нека всеки я кара, както разбира. Това е най-добрата политическа програма.
— Значи, вие сте нещо като анархист?
— Не съм никакъв — измърморвам, като усещам, че двата крака отново се наместват в мисълта ми като идея фикс. — Ако това, че не съм никакъв, ви звучи като анархизъм, тогава смятайте ме за анархист. Все ми е едно.
— А какво стана с Младенов? — връща ме на темата полковникът, като долавя, че гледката на съседната маса е на път отново да ме разсее.
— Всичко стана, както го бях предвидил. Може да съм слаб по великите идеи, но в практическите неща съм доста находчив. Повиках чрез трето лице приятеля от село да дойде в София, дадох му една сума, за да го ентусиазирам, и уговорихме всички подробности. В уречения ден и час двамата с Младенов се озовахме на съответното място. Приятелят от детинство се оказа опитен водач и щяхме да минем незабелязано границата, ако не бе станала една малка авария. Впрочем, на вас всичко това вероятно вече ви е известно…
— В общи линии да. Но не пречи да го чуя отново.
Поколебавам се. Не защото искам да премълча нещо, а понеже тъкмо в тоя миг оркестърът подема някакъв оглушителен туист. Двойките отново нахлуват върху дансинга и заиграват с такова увлечение, та имам чувството, че ще получа морска болест от тия люшкащи се задници. Дъглас ме гледа през дима на цигарата си, сякаш все още ме изучава.
— Стана една авария. Надушиха ни и откриха огън. Младенов може да е голям политик, но се оказа страхливец. Загуби ума и дума и се спусна да бяга не накъдето трябваше. От гъсталака точно срещу него изскочи граничар с автомат и щеше да му свети маслото, ако не бях стрелял. Войникът падна. Повлякох Младенов и се спуснахме по урвата на гръцка територия.
Келнерът в белия смокинг отново е щръкнал пред нас. Поглеждам го неволно, защото ми закрива гледката към съседната маса.
— Ще приемете ли да пием още по чаша? — обръща се към мене Дъглас. — Аз също съм умерен в пиенето, но за една вечер можем да направим изключение.
Вдигам безразлично рамене и Дъглас кима на келнера, като сочи празната бутилка, човекът с белия смокинг грабва кофичката с леда, изчезва като призрак, а след малко отново се появява, отваря с ловкостта на виртуоз шампанското, налива чашите, покланя се и тутакси изфирясва. Дамата на съседната маса описва бавен полукръг с тъмния си поглед, минава транзит през нас и втренчва очи към изхода.
— Наздраве! — казва полковникът и отпива от чашата си. — Трябва да ви призная, господин Бобев, че тъкмо този инцидент при минаването на границата ме накара да се намеся на ваша страна. Вие не сте дете и вероятно се досещате, че показанията ви бяха съответно проверени. След което аз, понеже съм свикнал от малки неща да правя големи изводи, реших, че вие сте съобразителен, хладнокръвен и смел човек, следователно можете да ни бъдете полезен…