Когато излизам от телефонната кабина, по лицето ми, изглежда, освен умората е изписано и нещо друго, защото Лида оставя кафето си на тезгяха и тръгва с мене, като ме улавя за ръка.
— Заминал ли е?
— Току-що.
Качваме се на колата и аз правя единственото, което би могло да се направи в тоя момент — потеглям към Старото пристанище. Ако не намеря в няколко минути изход и ако Франсоаз е вдигнала тревога, ще трябва да се освободя от стъкления си багаж и да търся скривалище.
Спирам ситроена до самия кей. В тихата черноземлена вода се полюшват лениво няколко моторници. Изборът ми пада върху блестяща четириместна ведет.
— Една хубава разходка? — запитва младият човек, който пуши, застанал на кея. — Двадесет франка на час.
Кимам. Собственикът на лодката я придръпва с въжето и ни помага да се качим. После отвързва лодката и се приготвя сам да влезе в нея.
— И вие ли? — вдигам вежди.
— Че как другояче? — учудва се на свой ред младежът.
— Ами така: разходка без трети. Иначе защо ще давам двадесет франка?
— Вие знаете ли колко струва тая ведет? — запитва самохвално и с укор собственикът.
— А вие знаете ли колко струва оня Ситроен? Ето, вземете ключовете.
Хвърлям му ключовете на колата и човекът машинално ги поема във въздуха. После помисля малко и маха с ръка:
— Добре, става. Надявам се, че поне знаете да карате?
— Не се безпокойте. Ще карам, без да чупя рекорди.
— Защото, имайте предвид, тя е бърза…
Той, изглежда, не си дава сметка, че аз тъкмо това съм имал предвид, като съм я наел. Запалвам мотора и подкарвам, като спазвам една разумна скорост, додето се движим в пристанището. После завивам зад вълнолома с малкия фар, минавам край мрачните кули на крепостите Сен Жан и Сен Никола и давам пълен газ. Леката ведет се понася стремително по тихата повърхност, вдигнала нагоре нос, сякаш се готви да полети над морето. Зад нас бавно се снишават масивите на сградите и скоро остават да стърчат само тъмните очертания на катедралата вдясно и там, високо на хълма вляво, извисеният силует на Нотър дам дьо ла Гард с изваянието на Мадоната.
Лида седи до мене, като наблюдава маневрите ми с нарастващо чувство за сигурност.
— Ето го парахода — казвам, като соча едно тъмно петно, бълващо дим в далечината.
Всъщност вниманието ми е насочено към обратната страна, откъдето всеки момент може да се покаже бързоходната лодка на крайбрежната полиция. Оттук нататък всичко е въпрос на шанс.
Половин час по-късно наближаваме парахода. Върху черната кърма вече ясно се чете белият надпис РОДИНА. Но макар че в момента тоя надпис звучи почти символично, аз продължавам да хвърлям бегли погледи назад. Там съвсем далеч се е появила една черна точка, движеща се с обезпокоителна скорост.
— Нас ли гонят? — запитва младата жена, уловила погледа ми.
— Сигурно. Но ние ще ги изпреварим.
— А вие как ще се върнете назад?
— Защо трябва да се връщам?
— Ами нали в България ще ви съдят?
— Ще видим — казвам. — Ще я уредим някак.
Параходът е вече съвсем близо. На палубата са натрупани хора, които следят маневрите ни.
— Дръжте така кормилото! — нареждам аз на Лида.
След което вдигам ръце и почвам да сигнализирам. Две минути по-късно параходът забавя ход. Поемам отново кормилото, за да се приближа до кораба.
— Питам се, кой сте вие всъщност? — чувам до себе си гласа на младата жена.
— И аз понякога си задавам същия въпрос — промърморвам, като вдигам нагоре глава.
Там, високо над нас върху черния фон блестят белите букви РОДИНА. А малко по-нататък двама души вече спускат стълбата.