— Приятелството… — подхвана Иван Волкин, докато наливаше водка в две стъклени чаши, — приятелството силно се надценява. — Той подаде едната чаша на Карпов и вдигна своята за тост. — Освен ако не е между руснаци. Другите народи го тълкуват твърде лековато. Само ние разбираме истинското му значение. Наздраве!
Волкин беше възрастен, посивял мъж с изпито лице. Ала сините му очи шареха все така зорко в доказателство на факта, че даже и след пенсионирането не беше загубил нито грам от бързината на острия си като бръснач ум, който го беше превърнал в най-влиятелния посредник между босовете на групировките.
Борис си наля нова доза водка.
— Иван Иванович, откога се познаваме?
Волкин примлясна с устни и протегна празната си чаша. Ръцете му бяха едри, с възлести, изпъкнали синкави вени.
— Ако не ме лъже паметта, от пелени. — После се засмя и от устата му излезе някакъв гъргорещ звук.
Борис кимна и на лицето му се изписа носталгична усмивка.
— Е, почти.
Двамата се намираха в тясното, претъпкано с мебели жилище в центъра на Москва, където Волкин живееше от петдесет години. Странно, помисли си Борис, с парите, които беше натрупал през годините, можеше да си купи и най-големия, скъп или луксозен апартамент и все пак той предпочиташе уединението на този мавзолей, пълен с рафтове с книги и сувенири от всички кътчета на земята — скъпи подаръци от признателните му клиенти.
— Отпусни се, приятелю — махна с ръка Волкин. — Разположи се удобно. Не ми се случва всеки ден на гости да ми идва директорът на ФСБ-2.
Той самият се беше настанил в любимото си кресло с подлакътници, което сигурно е трябвало да бъде претапицирано поне преди петнадесет години. Тъмнокафявият цвят на плата почти напълно се беше изгубил и замазал. Борис седеше насреща му на един също толкова очукан и вехт диван, сякаш домъкнат от разпродажба на стари мебели. Изненада се колко е отслабнал Иван, как се е прегърбил като дърво, обрулено от сезоните. „Откога не сме се виждали?“, запита се той и с изумление установи, че не може да си спомни.
— Да пием за теб, генерал е! Смърт на враговете ти! — извика Иван.
— Моля те, Иван Иванович!
— Искам тост, Борис! Радвай се, докато му е времето! Колко души могат да се похвалят с твоите постижения? Ти си на върха на успеха си. — Той вдигна рамена. — Какво, не се ли гордееш със себе си?
— Разбира се, че се гордея — отвърна Борис. — Просто… — Той не довърши изречението си.
— Просто какво? — Иван се надигна в креслото. — Какво ти тежи, приятелю? Хайде, хайде, не ни е за първи път да си споделяме.
Борис си пое въздух и отпи от огнената водка.
— Проблемът е, че след всичките тези години се озовах хванат в капан и не знам дали ще успея да се измъкна.
— Винаги има изход, друже — с пренебрежение каза Волкин. — Давай нататък.
Докато Борис му описваше сделката, която беше сключил с шефа си, и какво беше поискал от него Черкезов, очите на Волкин заблестяха като на диво животно, отразявайки събуденото му любопитство и вроденото коварство. Когато Карпов приключи с разказа си, той се облегна отново назад и кръстоса крака.
— Според мен, Борис, този капан съществува само в твоето въображение. Проблемът не е там, а във взаимоотношенията ви с този Борн. Срещал съм го няколко пъти. Всъщност даже съм му помагал. Но той е американец. А освен това и шпионин. Как да му имаш доверие?
— Той ми спаси живота.
— А, ето че стигнахме до сърцевината на проблема — мъдро кимна Волкин. — Който опира до това, че ти си сантиментален по душа, Борис. Мислиш за този Борн като за приятел, а той може да е, но може и да не е, само че ти си готов да захвърлиш всичко, към което си се стремил през последните тридесет години, за да му спасяваш кожата. — Волкин се потупа замислено по носа. — А ако приемем, че това не е капан, а изпитание на волята, решителността и целеустремеността ти? Всички големи начинания изискват жертви. Всъщност точно това ги отличава от обикновените дела на простосмъртните люде и ги прави достижими само за онези малцина, които са в състояние да принесат тези жертви. — Той се наведе напред. — Ти си един от тях, Борис.
Възцари се мълчание. Позлатеният часовник отброяваше минутите като сърце, изтръгнато от гърдите на жертвата. Погледът на Борис попадна върху старинната сабя от царско време, която беше подарил на Волкин преди много години. Беше в отлично състояние, а стоманата й грееше, добре смазана и лъсната, на светлината от лампата.