Само че сега… Маги беше объркана. За една секунда всичко се беше променило или тя го виждаше с други очи. Поради което се беше възползвала от златния шанс, който Кристофър бе поставил буквално в краката й по време на пикника им. Изобщо не се беше затруднила да отгатне за какво й говори и го бе посъветвала да се откаже от задълженията си във връзка с Индиго Ридж и да предаде цялата работа в некомпетентните ръце на Данзигер. Само така мислеше, че може да го спаси, а с него и себе си. Ако не отговаря за Индиго Ридж, няма да представлява интерес за „Северий Домна“. Можеше да приключи операцията и да забрави за нея.
Почуди се защо Бенджамин не й се е обадил още. Би трябвало вече да е получил информация за смяната на ръководството. Напрежението я прерязваше като забит в стомаха й нож. Тя леко изстена и посегна към телефона, набра номера на рум сървис и си поръча голяма пържола, пържени картофи и пюре от спанак. И без това се чувстваше нещастна, поне да похапне.
Легна върху завивката на леглото с ръце до тялото и като си пое от прекарания през климатика въздух в стаята, се загледа в тавана. Шумът от движението навън проникваше в помещението студен, чужд и враждебен. Тя потръпна, въпреки че тялото й гореше като в треска. Светлините, преминаващи по светлосиния таван, приличаха на движещи се по небето облаци. Изведнъж видя пред себе си образа на своя баща. Винаги го сънуваше как си тръгва, застанал на вратата на къщата им в Стокхолм, облечен с дебелото си вълнено палто. Зад него се виждаше само снегът, проблясващ на северното слънце като разсипана по земята захар. А после силуетът му се стопяваше в бялата светлина, сякаш никога не е съществувал. Понякога се събуждаше от тези сънувани спомени с убеждението, че знае какво е представлявал животът му, но невинаги беше толкова сигурна. В други моменти й се струваше, че спомените за него са продукт на детското й въображение, измислица, която ще се разпадне на дневната светлина. Но не, не биваше да губи вяра, че пътят, който е избрала, е правилен и единственият, по който е можело да тръгне. Толкова кръв беше пролята обаче и толкова мъка и страдание бяха причинени. Майка й беше мъртва и Микаела също. Нужно й беше да вярва, че в смъртта им е имало смисъл, иначе щеше да полудее.
Точно се обърна и маршът на валкириите се разнесе от мобилния й телефон.
„Дори тук, в Новия свят, влача хомота на стария си живот“, помисли си тя. Посегна към телефона и се обади.
— Къде си? — тънкият, отекващ отвъд океана глас на Бенджамин, удари слуха й.
— В хотелската стая. Проверявам дали всичко е готово за идването на Хендрикс.
— Има промяна в плановете.
Тя се изправи рязко в леглото с разтуптяно сърце.
— Какво искаш да кажеш?
— Хендрикс е освободен от задълженията си по охраната на Индиго Ридж.
— Какво? — Постара се гласът й да прозвучи невярващо. — Как е станало?
— Можеш ли да кажеш? Американската политика е такава лудница.
Тя свали дългите си крака на пода, изправи се и отиде боса до прозореца, където се загледа в движението. На сърцето й олекна и дробовете й започнаха да дишат свободно. За първи път през деня си пое дълбоко въздух.
— А сега накъде? — попита тя, въпреки че знаеше прекрасно отговора. — След като приключа мисията.
— Мисията продължава.
Въздухът застина в гърлото й.
— Не… не разбирам. — Сърцето й сякаш щеше да изскочи от гърлото.
— Хендрикс подозира Фиц. Поръчал е на Питър Маркс, един от подчинените си, да го провери.
Маги се загледа в младите двойки, които се мотаеха пред витрините на улицата. Тичаща за здраве майка мина в лек тръст, бутайки количка на три колела. Нетърпеливи шофьори натискаха клаксоните си. На Маги отчаяно й се искаше да е в коя да е от колите, на път за някъде другаде, далеч от тази стая и от гласа на Бенджамин Ел-Ариан.