— Когато бях на седем, ме заведе на лов — продължи дон Фернандо, щом собственикът се върна на мястото си зад бара. — Отидохме в Колумбия и там застрелях първата си сива лисица, когато бях на осем. Цяла година се бях опитвал да натисна спусъка. Когато за първи път видях как брат ми застреля животно, се разплаках. Баща ми ме накара да отида до него, потопи си пръстите в кръвта му и ми намаза устните. Аз отскочих назад и се задавих. А после се засрамих от суровия му поглед. Така че събрах кураж, върнах се при лисицата, намокрих пръстите си с кръв и ги пъхнах в устата си. Баща ми се усмихна, а аз за първи и за последен път изпитах едно невероятно съвършено чувство на удоволствие.
Борн усети, че това са много съкровени спомени и дон Фернандо му оказва чест, като му ги разказва.
— Както споменах, всичко се промени, когато баща ми умря. Поех бизнеса, за който ме беше подготвял от години. Трудно ми беше да го гледам на смъртно легло — слаб, едва дишащ, — а беше човек, който с еднаква лекота и хъс съсичаше на парчета и дървета, и враговете си. Всички стигаме до тази точка в живота си, знам, но с баща ми беше различно заради това, за което ме бе подготвил и което ме очакваше, щом той си отидеше.
Дон Фернандо пресуши чашата си и направи знак да му донесат нова.
— През последните години от живота си той ме запозна с разни хора. Всичките бяха руснаци и всичките ме плашеха на някакво — той махна с ръка, — знам ли, примитивно ниво. В очите им съзирах свят, изпълнен с мрак и смърт. — Той сви рамене. — Не знам как иначе да опиша начина, по който ми въздействаха. Постепенно обаче свикнах с тях. Мракът, който ме беше обгърнал, не се вдигна, но стана някак по-понятен. Опознах смъртта и това ми напомни за посвещението ми. Никога не съм бил по-благодарен на баща си, че ми е помогнал. Защото тези хора си имаха работа със смъртта, а оказа се и баща ми също.
Дон Фернандо протегна ръка и когато Борн му подаде своята, я хвана здраво в дланите си.
— Както казах, Джейсън, всички хора, с които ме запозна баща ми, бяха руснаци. С изключение на един. Кристиан Норен.
26
— Трябва ми джиесем.
Питър Маркс беше седнал в леглото си, въпреки че вече можеше да върви, без да се задъхва като стар локомотив.
Дерон извади евтин телефон в прозрачна опаковка.
— Сигурно ще се изненадаш, ако ти кажа, че противникът ти е много по-могъщ, отколкото си мислехме.
— Нищо не би ме учудило вече. Какво имаш предвид?
Дерон отвори опаковката и извади телефона.
— Изпратих Тайрон в централното управление на полицията да поразпита кой те е отвлякъл. Твърдят, че не знаят нищо. Някой се обадил на 911, но докато на местопроизшествието пристигне патрулна кола, не намерили нищо — нито тела, нито линейка, ни теб, по очевидни причини.
— Пак сме на изходна позиция — въздъхна Питър.
— Не съвсем. — Дерон му подаде нещо, което приличаше на човешки зъб. — Тай го намерил на мястото и го взел, преди да те натовари на мотора. Изглежда си го избил от устата на един от нападателите.
Питър го повъртя из пръстите си.
— И това как ще ми помогне?
Тръгна да го разглежда по-отблизо, но Дерон му каза „Внимавай“ и го взе от ръцете му.
— Само прилича на зъб. Всъщност е пълен с течен водороден цианид.
— Хапчето за самоубийство? — попита Питър. — Мислех, че е отминало в историята заедно с НКВД.
Дерон затъркаля зъба между пръстите си като стъклено топче.
— Очевидно не е.
— Но то е измислено от руснаците.
— Значи знаем откъде са нападателите ти — кимна Дерон.
— Това с нещо помага ли ти?
— Не съм сигурен още — намръщи се Питър.
Дерон включи телефона, сложи предплатената карта и го подаде на Питър.
— Имаш двадесет минути, включително и с чужбина. После го хвърляш.
Питър кимна с благодарност. Дерон отлично си знаеше работата. След излизането му от стаята той набра номера на човека на Сорая в Дамаск, с когото се беше свързал преди, когато за пръв път се натъкна на „Ел-Габал“, вече несъществуващата минна компания, на която Рой Фицуилямс беше консултант, преди да го назначат в „Индиго Ридж“.
— Ашур — обади се той, когато отсреща вдигнаха, — тук е Питър…
— Питър Маркс? Мислехме, че са ви обезвредили.
По гърба на Питър премина ледена тръпка.
— Кой се обажда? Къде е Ашур?