— Кажи ми, Иван Иванович, а ако Черкезов ми беше заповядал да убия теб?
Очите на Волкин светнаха почти като котешки, мистериозни и непроницаеми.
— Изпитанието си е изпитание, приятелю. Жертвата си е жертва. Смятам, че добре ме разбираш.
Квартал „Дефанс“ се издигаше като постмодернистичен чужденец в западните покрайнини на Париж. И все пак да се изнесе бизнес центърът на града тук, вместо да се загрозява красивата архитектура на Париж с модерни сгради, беше по-доброто решение. „Плас дьо л’Ирис“, по средата на който се издигаше бляскавата стъклена фасада на банка „Ил дьо Франс“, преминаваше като аорта през сърцето на „Дефанс“. На горния й етаж, от двете страни на полирана мраморна маса, се бяха разположили петнадесет мъже. Всички носеха елегантни костюми, шити по поръчка, бели ризи и вратовръзки в консервативни тонове, даже мюсюлманите. Такива бяха правилата на „Северий Домна“, както и носенето на златния пръстен на безименния пръст на дясната ръка. Това беше може би единствената организация в света, където последователите на двете основни мюсюлмански направления, сунитите и шиитите, съществуваха мирно рамо до рамо и си помагаха, когато се налагаше.
Шестнадесетият мъж заемаше председателското място. Имаше тънки устни, орлов нос, пронизващи сини очи и бронзова кожа. От лявата му страна, малко зад него, с отворени бележници в скута седеше единствената жена в стаята. Тя беше по-млада от останалите или поне така изглеждаше, с дълга червена коса, снежнобяла кожа и прозрачно сини, раздалечени очи. От време на време мъжът протягаше ръка и тя му връчваше някой лист хартия с професионалния жест на медицинска сестра, подаваща на хирурга скалпел. Той я наричаше Скара, а тя се обръщаше към него с учтивото „сър“.
Когато председателстващият прочете разпечатания документ, всички в стаята го изслушаха внимателно, с изключение на Скара, която помнеше наизуст всеки лист хартия, тъй като бележниците й съдържаха толкова поверителна информация, че беше немислимо да я прехвърли на друг носител.
Залата, изградена от бетон и стъкло, имаше вградена електронна система за заглушаване, способна да се справи и с най-съвременните средства за подслушване.
Шефовете на директорати в „Северий Домна“ се бяха събрали от четирите краища на света — от Шанхай, Токио, Берлин, Пекин, Сана5, Лондон, Вашингтон, Ню Йорк, Рияд, Богота, Москва, Ню Делхи, Лагос, Париж и Техеран.
Бенджамин Ел-Ариан, мъжът, председателстващ събранието, приключваше уводната си реч.
— Честно казано, Америка ни е трън в очите. Поне засега. — Той сви ръка в юмрук. — На крачка сме от целта. Открихме друг начин.
Той им изложи подробно плана.
— По принцип това ще ни подложи на голямо напрежение, мен и останалите американци тук, но съм напълно убеден, че с новия план ще постигнем повече, отколкото вече бяхме постигнали, преди Джейсън Борн да ни попречи.
Той каза още няколко думи в заключение и обяви почивка.
Докато останалите излизаха, Ел-Ариан повика по вътрешната уредба Марлон Етана, най-способния и съответно влиятелен оперативен агент на организацията.
— Надявам се, че смятате да очистите Борн — обърна се Етана към шефа си. — Той уби нашите хора в Мароко. Заради него загина и обичаният от всички ни Идир Сифакс.
— Забрави за Борн — усмихна се Ел-Ариан. — Целта ти е Джалал Есай. След като ни предаде, той ни причини доста неприятности. Искам да го намериш и да го премахнеш.
— Но намесата на Борн ни струва шанса да открием златото на цар Соломон.
— Защо ми припомняш нещо, което така или иначе знам? — смръщи се Ел-Ариан.
— Искам да го убия — сви ръка в юмрук Етана.
— И да дадеш възможност на Есай да ни нанесе още по-големи щети? — Той постави ръка върху рамото му. — Имай ни доверие, Марлон. Изпълни мисията си. Не забравяй за господството. Организацията разчита на теб.
Етана кимна и излезе от стаята, без да се обръща назад.
В обезшуменото помещение настъпи тишина. Скара наруши мълчанието.
— Пет минути — обяви тя, без да гледа часовника си.
Ел-Ариан кимна и пристъпи към северния прозорец. Загледа се в широката улица и дребните фигурки на хората долу. Учен по душа, професор по археология и древни цивилизации, той излъчваше някакво почти царствено достолепие.
— Ще се получи — почти сам на себе си каза той.