— Мъртъв е. Или почти.
Нещо го прободе в тила. Сети се за зъба и попита на руски:
— Откъде ме познавате?
— Ашур ни каза — отвърна гласът на руски и се изсмя злобно. — Не искаше, но накрая не му остана друг избор.
„Какво, по дяволите, търсят руснаците в Дамаск?“, запита се Питър.
— Защо се опитахте да ме убиете?
— А вие защо се интересувате от „Ел-Габал“? Фирмата не функционира от години.
Питър се опита да овладее обзелия го гняв.
— Ако убиете Ашур…
— Смъртта му е сигурна — влудяващо ведро отвърна гласът.
С огромно усилие Питър си наложи да не мисли за Ашур и да се концентрира.
— „Ел-Габал“ не е нефункционираща фирма — напосоки изстреля той. — Твърде важна е за вас.
Отсреща настъпи мълчание.
„Прав съм. Наистина още работи.“
— В мен е зъбът с отровата на един от вашите. Измъкнах го от устата му и той се разприказва. Знам, че центърът на цялата операция е в „Ел-Габал“.
Мълчанието продължи, някак празно и странно.
— Ало? Ало?
До ухото му стигаше само собственият му глас. Натисна бутона за повторно набиране, но му отговори телефонният секретар на Ашур.
Крехката следа, по която бе поел, беше прекъсната.
— Били сте приятели с бащата на момичетата, а не с майка им — каза Борн.
Дон Фернандо кимна.
— Но не сте им го казали.
Възрастният мъж отново отпи от чашата си. Може би беше игра на светлината, но очите му бяха придобили същия цвят като брендито.
— Познавам само Кая. Истината е твърде сложна за нея и тя…
— Тя е търсила отговора на въпроса кой е бил баща й през целия си съзнателен живот — укори го Борн. — Трябвало е да й кажете.
— Не можех — защити се дон Фернандо. — Истината беше твърде опасна.
Борн си отдръпна ръката.
— Какво ви дава право да взимате такива решения?
— Смъртта на Микаела. Тя разбра истината и това я уби.
Борн се облегна и изгледа дон Фернандо. Този човек беше като магьосник. Щом решиш, че си го разгадал, той си променяше формата, така както Борн си сменяше самоличността.
Дон Фернандо го погледна в очите и поклати глава.
— Поне ме изслушай, по възможност безпристрастно, преди да ме осъдиш.
— Окото ти изглежда ужасно — каза Борис. — Ще ти намеря пържола, да си го наложиш.
— Няма време — отвърна Зачек и прекъсна разговора по джиесема си. — Забелязали са Черкезов на летището в Мюнхен.
Борис застана на бордюра и махна на едно такси.
— Закъде пътува?
— За Дамаск — отвърна Зачек, докато се качваше.
Борис нареди на шофьора да кара към най-близкото разклонение за магистрала А 92 Мюнхен-Дегендорф.
— Сирия. — Той се облегна назад. — Какво, по дяволите, ще търси в Дамаск?
— Не знаем, но прихванахме разговор от джиесема му. Наредиха му да отиде в „Ел-Габал“, минна компания на улица „Шукри Куатли“.
— Интересно.
— И става все по-интересно — продължи Зачек. — Доколкото успяхме да установим, „Ел-Габал“ е закрита още през седемдесетте години.
— Очевидно данните ви са неверни — сухо му възрази Борис.
— Ако обичаш, въздържай се.
— Сключихме взаимноизгодна сделка, нищо повече. Това обаче не означава, че трябва да те харесвам.
— Но се налага да ми се довериш.
— Не ме притесняваш ти — отвърна му Борис. — А СВР.
— Тоест Берия.
Борис се загледа през стъклото, доволен, че си тръгва от Германия.
— Аз ще поема Черкезов, а ти се погрижи за Берия. Чиста работа. — Знаеше, че в работата им няма нищо чисто — лъжата в този бизнес беше не просто често срещано, а важно за оцеляването средство.
— Въпросът е в доверието. — Зачек набра някакъв номер на джиесема си. — Винаги опира до това. — Поговори малко по телефона си и затвори. — На летището те чака билет. Черкезов е излетял в четири часа следобед. Твоят самолет тръгва в шест и четиридесет. Ще пристигнеш в Дамаск в два сутринта. Добрата новина е, че този полет е по-кратък. Ще пристигнеш в Дамаск един час преди него. — Той започна да пише есемес. — Ще наредя на един от моите да те чака и да те заведе…
— Не искам хората ти да ми дишат във врата.
Зачек вдигна глава.
— Уверявам те, че…
— Познавам Дамаск толкова добре, колкото Москва. — Думите му прозвучаха така категорично, че Зачек сви рамене.