Съобщи името си на служителката от информацията и тя незабавно вдигна телефона и се обади на горния етаж. След минута пристигна човек от охраната и я съпроводи през салона. Минаха през автоматично отваряща се вратичка и той я заведе при стената в дъното на салона. Натисна един бутон, някакъв панел се премести и Сорая влезе в луксозен асансьор. Охраната се качи с нея до втория етаж и я насочи към дискретно осветения коридор вдясно. Сорая дочуваше лекичкото почукване на нокти по компютърните клавиатури от вратите отдясно и ляво, край които мина.
Имаше среща с господин Сигизмунд, висок и слаб, но внушително изглеждащ мъж, със светлокафява коса, сресана на една страна. Той скочи да я посрещне и й протегна ръка.
— Толкова се радвам да се запознаем, госпожице Гоблан.
— Говореше френски с леко дървен немски акцент. Хвана ръката й с връхчетата на пръстите си и я целуна, а после й посочи плюшения диван отдясно.
— Моля, седнете.
Настани се до нея и каза:
— Доколкото разбирам, искате да направите „Нимфенбург Ландесбанк“ в Мюнхен основен ваш финансов представител.
— Точно така — потвърди Сорая. Реши, че кафявият цвят на очите му се дължи на контактни лещи. — След като получих наследството си, ми препоръчаха вашия отдел за управление на големи състояния като най-добрия в Западна Европа.
Усмивката на господин Сигизмунд нямаше как да стане по-сърдечна.
— Скъпа моя, не можете да си представите колко е приятно да откриеш, че усилията ти са дали желания резултат.
— Определено е така.
— А каква е останалата част от желанията ви?
— Да си открия сметка. Трябва да внеса една голяма сума. Ще има и още и ще ми е необходим съвет как да ги инвестирам.
— Оо, разбира се. Прекрасно! — Господин Сигизмунд решително плесна по бедрата си. — И преди да продължим, искам да ви представя на джентълмена, на когото дължим огромния успех на отдела за управления на големи състояния. — Той стана и отвори врата в стената, която беше убягнала от вниманието на Сорая. В стаята влезе мъж с определено близкоизточен вид. Беше много мургав и почти хипнотизиращо красив.
— Госпожице Гоблан, какво удоволствие е да се запозная с вас — поздрави я той, докато се приближаваше. — Казвам се Бенджамин Ел-Ариан.
Близо до дома на дон Фернандо Борн спря.
— Какво има? — попита го той.
— Не знам. — Борн се премести в движещите се сенки на палмите по крайбрежния път. — Нещо не е наред. Изчакай тук.
— Не става. — Дон Фернандо вдигна колта си. — Не се тревожи, няма да ти попреча.
Борн знаеше, че няма смисъл да спори. Като се местеха от сянка на сянка, стигнаха срещу къщата. Останаха неподвижно и тихо там, докато Борн не видя как по осветените прозорци пробягна сянката на някаква фигура. Беше твърде едра, за да е на Кая. Той я посочи, а дон Фернандо кимна. И той я беше видял и му бе ясно какво означава това.
— Ще вляза през прозореца на спалнята, който използва Етана — обърна се към него Борн, — но ми трябва нещо за отвличане на вниманието.
— Остави на мен — отговори му възрастният мъж.
— Дай ми три минути да заема позиция — помоли Борн, преди да притича през празната улица.
Използвайки сенките, се приближи към къщата по заобиколен път. Пред него, между улицата и групичката палми, през които беше преследвал Етана, имаше открито пространство, осветено от уличните лампи. Борн мина от другата страна на къщата и видя, че съседната сграда е на съвсем близко разстояние. Телефонни и електрически жици се простираха от едната до другата сграда, подпрени с висок метален стълб на пътя. Нямаше време много да разсъждава. Разкопча колана си и се изкатери по стената на съседската къща. Преметна го през жиците, хвана го с две ръце и се пусна по тях, докато не стигна сенките до дома на дон Фернандо, където слезе на земята.
Докато притичваше през тъмния заден двор, чу изстрели. Стигна на бегом до прозореца на спалнята си и се прехвърли през него в мрака на стаята.