— Борис, никога не съм искал…
— Да, но го направи. Наслаждаваше се на новополучената си власт — властта, която ти беше дадена от „Северий Домна“. И със същото наслаждение ме накара да вляза в споразумение, което ме постави завинаги под твоята власт.
Някакъв отзвук от лукавата усмивка на Черкезов се завърна на лицето му.
— Всички сключваме договори с дявола, Борис. Големи хора сме, знаем как стават работите. Защо…?
— Защото — прекъсна го Борис — ме притисна и ме постави в безизходна позиция. Кариерата ми или убийство.
— Не виждам къде е проблемът.
Борис го зашлеви здраво през лицето.
— Разбира се, че го виждаш, и точно затова ме избра. Повтарям, доставяше ти удоволствие да ме принудиш да убия приятеля си.
Черкезов поклати глава.
— Американски агент, отговорен за смъртта на мнозина, доста от тях руснаци.
Борис отново го удари и от ъгълчето на устата му пръсна кръв. Най-близките кучета започнаха да вият съвместно с мюезина. Изпосталелите им хълбоци приличаха на ятагани.
— Искаше да ме пречупиш, нали? — каза Борис и дръпна главата му назад. — Искаше да убия приятеля си, за да запазя всичко, за което съм се трудил и съм мечтал.
— Беше интересен експеримент — каза Черкезов. — Трябва да го признаеш.
Борис го ритна отзад по прасците и той падна. Панталонът му се скъса. По разранените му колена потече кръв. Той приклекна до него и каза:
— А сега ми кажи какво вършиш за „Северий Домна“.
Отново онази усмивка, тъмна като катран.
— Няма да ме убиеш, защото тогава ще те набележат като враг на „Северий Домна“. Няма да спрат, докато не те унищожат.
— Бъркаш, Виктор. Аз няма да спра, докато те не умрат.
От погледа на Черкезов не пролича дали е разбрал.
— Имат много съюзници и някои са ти приближени.
— Като Иван Волкин ли?
Неизразим ужас преобрази лицето на Черкезов.
— Ти знаеш? Откъде може да си научил? — Цялото му изражение се беше променило. Лицето му прежълтя и той се задъха.
— Ще се погрижа за Иван Иванич, когато му дойде времето — каза Борис. — В момента е твой ред.
— Шампанско или портокалов сок, сър?
— Шампанско, ако обичате — каза Борн на младата стюардеса, наведена над него с табличка върху разперените си пръсти.
Тя се усмихна мило и му подаде висока чаша.
— Ще сервираме вечерята след четиридесет минути. Направихте ли избора си?
— Да — отвърна Борн и й посочи в менюто.
— Много добре, сър. — Усмивката на стюардесата стана още по-широка. — Ако ви потрябва нещо по време на полета, името ми е Ребека.
Останал сам на мястото си, Борн се загледа през прозореца, отпивайки от шампанското. Мислеше си за Борис и се питаше защо още не го е потърсил. В тази битка Борис имаше определено предимство. Смятаха се за приятели, защото той така твърдеше. Борн не си спомняше първата им среща и какво се беше случило. Първият му спомен от Борис беше в Рейкявик преди шест години, а преди това — нищо. Можеше да разчита само на думата на Борис, че са приятели. А ако той го лъжеше? Този облак от незнание беше най-неприятният — и опасен — ефект от амнезията му. Когато някой изникнеше от миналото му с твърдението, че са приятели или колеги, трябваше на момента да реши дали му казва истината. Преди две години Борис беше ранен в Североизточен Иран. Борн го намери и го спаси. Работиха заедно един до друг в редица опасни ситуации. Не беше имал причина да се съмнява в мотивите му. Досега.
„Направихте ли избора си?“ Тези невинни думи от устата на стюардесата съдържаха пластове значения, за които тя и не подозираше. Бяха направили избора вместо него, когато се гмурна в Средиземно море и изплува, без да има спомен кой е и къде се намира. Оттогава животът му беше непрекъсната борба да разбере изборите, които бе правил някога, но не помнеше сега, и борба с изборите, които Алекс Конклин беше правил вместо него. Последният такъв случай, който изплува от дебрите на миналото му, беше убийството на майката на Кая, Вивека Норен. Гадеше му се от мисълта, че Конклин го е изпратил за лично отмъщение, за да даде на един мъртъв човек урок заради това, че се е опитал да го убие. От жестокостта и безсърдечието на избора на Конклин му се повръщаше. А той беше изпълнителят на смъртната присъда. Нямаше оправдание. „Нямаш никаква причина.“