Не, мислеше си вече той, нямах никаква причина.
— И така, госпожице Гоблан — обърна се към нея Ел-Ариан — с какво можем да ви бъдем полезни?
Щом той седна до нея, Сорая изпита усещане, сякаш нещо опърли кожата й. Невидими мравки запъплиха по тялото й и тя едва се удържа да не се дръпне инстинктивно. Дори усмивката му беше мрачна, сякаш емоцията в нея идваше от някакво различно място в него. Усети огромната му психическа енергия и за първи път в зрелия си живот се уплаши от друго човешко същество. Беше на пет години, когато баща й я заведе при гадател на оживена задна уличка в Кайро. Нямаше идея защо го беше направил. Майка й разбра по-късно и вдигна страхотен скандал, нещо, което не се беше случвало дотогава.
Гадателят, изненадващо млад човек с черни очи и коса и тъмна, подобна на крокодилска, кожа, взе ръката й в своята и Сорая се почувства, сякаш земята под нея се е разтворила и пропада в бездна.
— Държа те — успокоително й каза мъжът, но тя продължаваше да се чувства като муха, хваната в паяжината му, и избухна в сълзи.
По обратния път към дома им баща й не й проговори и тя усети, че не е издържала някакъв важен тест и той няма да й го прости, а любовта му изтича като пясък през тънките й пръсти. След гневния изблик на майка й тя разбра, че нещата между нейните родители вече няма да бъдат същите. Баща й беше нарушил някакво неписано споразумение помежду им и точно така, както той не можеше да прости на Сорая, майка й нямаше да прости на него. След шест месеца майка й я изпрати в Америка. Така и не видя повече Кайро през остатъка от детските и младежките си години.
Седнала до Бенджамин Ел-Ариан на втория етаж на „Нимфенбург Ландесбанк“, Сорая изпита същото плашещо усещане за пропадане в тъмна бездна, както от докосването на гадателя.
— Добре ли сте, госпожице Гоблан? — размърда се до нея Ел-Ариан.
— Да, благодаря ви — отвърна тя с надебелял глас.
— Изглеждате ми малко бледа.
Ел-Ариан стана и тя си пое дълбоко въздух, сякаш досега е била стисната в менгеме. Той отиде до един шкаф и каза:
— Може би малко бренди ще ви поосвежи.
— Не, благодаря.
Въпреки това той й наля бренди в една кристална чаша и я донесе. Седна до нея и й я подаде.
— Настоявам.
Забеляза, че изучава изражението й с тъмните си очи. „Знае нещо — помисли си тя, — но какво точно?“
Сорая докара нещо като усмивка на лицето си.
— Не пия алкохол.
— Нито пък аз. — Той остави чашата настрана. — Да не сте мюсюлманка?
— Да — кимна тя.
— Арабска.
Тя го погледна твърдо. Той почукваше ритмично с дългия си показалец по устните си. Бавно. Едно, две, три, като метронома на хипнотизатор.
— Това изключва Иран, а пък определено не сте сирийка.
— Той я погледна въпросително. — Египтянка?
Сорая почувства, че трябва да си възвърне малко от контрола върху разговора.
— Откъде е семейството ви?
— От пустинята.
— Това би могло да означава всичко — възрази тя, — дори пустинята Гоби.
Ел-Ариан се усмихна като добродушен чичко.
— Не съвсем. — Чу се тих звън. — Извинете ме. — Той стана, извади джиесема от джоба си и излезе от стаята.
Сорая стана, но така й се зави свят, че се принуди да се подпре на облегалката на дивана, за да не падне. Без да обръща внимание на болката в главата си, отиде до бюрото на Сигизмунд и огледа документите, разхвърляни по него. Писма и папки. С кокалчето на показалеца си помръдна един лист, за да прочете какво пише на листовете под него. За миг се изправи, когато чу гласа на Ел-Ариан, но после стъпките му се отдалечиха и тя продължи да тършува. Нямаше снимки или бележки, нищо от личен характер. Кабинетът изглеждаше напълно анонимен, сякаш се използва само от време на време. Зае се с чекмеджетата. Уви салфетка от кутията на бюрото около дръжката на нож за хартия и с острието му отвори всяко от тях и разгледа съдържанието им. Търсеше някакво доказателство за подмолните отношения на Маршан с банката.
След секунда чу гласа на Ел-Ариан да се приближава. Затвори чекмеджето, остави ножа за хартия и седна пак на дивана, като показно си издуха носа със салфетката, когато той отново влезе, следван по петите от господин Сигизмунд.
— Скъпа моя госпожице Гоблан, приемете искрените ми извинения, че прекъснахме срещата.
— Няма нищо — отвърна тя и прибра салфетката в джоба си.
— Да, но първите впечатления са толкова важни, не мислите ли?