Борн я наблюдаваше как сръчно му прави кафето.
— В Мадрид ли живеете?
— О, не. В Дамаск. — Тя извади чашка и я постави на малката чинийка. — Живея там от шест години.
— Харесва ли ви?
— Трудно е да си намериш приятели. — Тя сви рамене. — Но си има предимствата. Дават ми годишен бонус за това, че живея там.
— Отдавна не съм ходил в Дамаск — честно й каза той. — Предполагам, че има много промени.
Тя плъзна еспресото по плота към него. Имаше точно толкова пяна, колкото трябваше.
— И да, и не. Съвременните части са ужасно пренаселени, движението е кошмарно, въздухът е мръсен и задушен, но в Стария град все още има прекрасни покрити колонади, площади с дървета и, разбира се, пространствата около големите джамии. — Тя сви вежди. — Но се наблюдават и тревожни явления.
— Поддръжката на държавата за „Хизбула“ например.
Тя кимна и го погледна угрижено.
— А и през последната година и нещо консервативната част от населението, която гледа с добро око на Иран, все повече се разраства.
Борн се възползва от шанса.
— Значи би следвало мерките за сигурност из града и на летището да са затегнати.
Ребека го погледна тъжно.
— За съжаление да. Особено на летището. Ал-Асад73 затвори всички входни точки, отчасти под западен натиск.
— Но няма да има проблеми, нали?
— Не и за вас — изсмя се тихо тя. — А и на пристигане винаги има някой служител от охраната с по-висш ранг, който отговаря на въпроси и дава упътвания.
Борн беше научил всичко, което искаше. Той изпи набързо кафето си, а Ребека откъсна парченце от списанието си и написа нещо на него. Когато се обърна да тръгне, тя му го подаде.
— Не съм на работа през следващите три дни. — Топлата усмивка отново изгря на лицето й. — Това е номерът ми, в случай че се загубите.
Вместо да се забие в тялото на Борис, острието се прибра в дръжката. Борис се засмя и с ръба на дланта си удари Черкезов по носа. Разхвърча се кръв, хрущялът се счупи и Черкезов падна по гръб.
Борис си върна ножа. Натисна скритото копче на дръжката и острието отново изскочи. Натисна копчето втори път и го заключи, така че ножът да не се прибира.
Клекна до Черкезов.
— Да се захващаме, Виктор. — Той вкара върха на острието в дясната ноздра на жертвата си. — Сигурно има много неща, които са ти ценни и от които би се отказал, преди да ми кажеш това, което искам от теб.
Черкезов го погледна със зачервени очи.
— По-скоро ще умра.
— Лъжеш, котенце.
Черкезов го погледна неразбиращо.
— Знаеш ли какво се случва на лъжците? Не? Искаш ли да отгатнеш? Не? Е, добре, остават без носове.
С едно движение на китката Борис разпори окървавения му нос. Тялото на Черкезов се изви на дъга, но Борис го натисна обратно с длан.
— Пусни ме, мамка му!
— Забрави, Виктор, тук сме в Чайнатаун.
— … си майката, педераст такъв. Нищо няма да ти кажа.
— Не става въпрос за болката, Виктор, но това вече го знаеш. — Борис избърса ножа в панталона му. — Въпросът е без какво можеш да живееш. — Той се усмихна почти благо. — Не се тревожи, няма да те оставя да умреш. Няма да ми избягаш. — Острието описа кръг по лицето на Черкезов. — Имам предвид, че съм експерт и разполагам с цяла нощ.
Хендрикс беше в кабинета си и разглеждаше папката по разследването за тримата мъже, намерени убити в стая № 916 на хотел „Линкълн Скуеър“. Никой от тях не беше гост на хотела и нямаше документи в себе си. Пръстовите им отпечатъци не дадоха съвпадения, а в момента сравняваха зъбните им снимки, но и това вероятно нямаше да даде резултат. Според агентите от ФБР, които поеха случая от градския отдел по убийствата, пломбите им определено не бяха правени в Америка. За момента можеха да кажат само, че са изработени в Източна Европа — твърде широк периметър.
Хендрикс спря за малко и отпи от леденостудената вода.
Най-странният общ знаменател между трите жертви беше капсулата за самоубийство — кухият зъб, пълен с течен хидроцианид, стар похват на НКВД. Ако тези мъже бяха руснаци, какво, по дяволите, търсеха в стая № 916 на хотел „Линкълн Скуеър“?
Хендрикс обърна страницата. Стаята беше отдадена дългосрочно чрез „Сървис Солушънс“, компания с несъществуващо седалище на Каймановите острови. Той не се съмняваше, че е прикритие кой знае за кого. Разтърка челото си. Които и да бяха собствениците на „Сървис Солушънс“, имаха доста неприятни врагове. Обади се на колега от министерството на финансите, даде му информацията, с която разполагаше за компанията, и го помоли да открие кой е истинският й притежател. После се обади на шефа на групата, на която беше поръчал да открият Питър Маркс. След взривяването на колата в гаража на „Тредстоун“ цялата сграда беше затворена. Всеки, работил по-отскоро или по-отдавна в сградата, се издирваше и подлагаше на разпит, но за момента нямаше резултати. С облекчение научи, че в колата не са намерени човешки останки. От друга страна обаче, го притесняваха показанията на Сал, че с Питър са се намирали заедно в асансьора минути преди експлозията. Нощният пазач слязъл на първия етаж, но бил сигурен, че Питър е продължил надолу към гаража. Следователно можеше да се предположи, че се е намирал в гаража, когато бомбата е избухнала, но не е бил в колата. Какво се беше случило, къде беше? Укриваше ли се? Предположението се налагаше от само себе си.