„Освен баща си преди теб не съм обичала никого, а любовта ми към него е много, много по-различна от тази, която изпитвам към теб. Нещо се случи, когато се запознахме, някаква мистериозна енергия премина през мен и ме промени. Няма по-добър начин да го обясня. Това е всичко, което знам.“
Тя изведнъж се наведе напред и лицето й се размаза, докато целуваше камерата.
„Казвам се Скара. Сбогом, Кристофър. Ако не можеш да ми простиш, поне си спомняй за мен. Спомняй си за мен и докато охраняваш Индиго Ридж.“
Тя избута камерата настрани и на екрана се завихриха цветове. И после Хендрикс остана сам с черния монитор, пращенето на електрониката и болезнения галоп на сърцето си.
С настъпването на зората Черкезов се предаде. Борис правилно беше избрал формите на тормоз. Оказа се, че бившият му шеф ужасно се страхува от ослепяване. Едно порязване под дясното око беше достатъчно да сломи съпротивата му и той му предаде пратката, която пренасяше за „Джамията“ от Мюнхен в Дамаск.
— Нося ключ — каза той на Борис с надебелели, окървавени устни.
— Закъде?
— Само Семид Абдул-Кахар знае.
— Ни ти ли го даде той самият? — смръщи се Борис.
— Не, той е тук, а не в Мюнхен. Трябва да му го предам лично.
— Как? — попита Борис. — И къде.
— Има къща тук. — Устните на Черкезов се разтвориха в някаква пародия на усмивка. — Това ще ти хареса, Борис Илич. Намира се в Стария град, в бившия еврейски квартал, в последната останала синагога. Изоставена е от години, откак сирийските евреи избягаха в Америка.
— Значи Семид Абдул-Кахар се е нанесъл в нея, надявайки се, че враговете му няма да се сетят да го търсят там?
Черкезов кимна и изстена.
— Трябва да си легна. Имам нужда да поспя.
— Не още. — Той тръгна да се отпуска назад, но Борис сграбчи подгизналата предница на ризата му. — Кажи ми кога е срещата и каква е уговорката.
От ъгълчето на устата му потече струйка оцветена в розово слюнка.
— Той очаква мен. Нямаш никакъв шанс.
— Не бери грижа — каза му Борис.
Черкезов се засмя, но се закашля и изплю кръв. После погледна Борис.
— Виж ме. Виж какво направи.
— Да, днес е тъжен ден за теб, Виктор, съгласен съм, но не мога да ти съчувствам. — Борис го раздруса така силно, че зъбите му изтракаха. — А сега, задник такъв, кажи ми подробностите и после можеш да си поплачеш и да заспиш.
Сорая остана напълно неподвижна. Докосването на Ел-Ариан й подейства като отрова, сякаш са я изложили на лъчението на полоний 210 и е започнала да се разпада отвътре, слаба и безпомощна.
— Коя сте вие, госпожице?
Сорая не каза нищо и продължи да гледа пред себе си. От болката в главата й беше трудно да си събере мислите.
— Изглежда, че сме загадка един за друг, господин Ел-Ариан.
Той извъртя китката й и тя изстена.
— По-скоро врагове, с каквито и други имена да се наричаме.
— Кой нареди да убият Лоран, вие или Маршан?
— Маршан беше бюрократ. — Гласът на Ел-Ариан беше като шкурка. — Занимаваше се с дреболии. Не му достигаше творческа визия, за да измисли смъртта на един предател.
Тя го погледна и това се оказа грешка. Беше като омагьосана, неспособна да помръдне. Не вярваше в понятия като доброто и злото, но през магнетичните му очи надничаше нещо неописуемо зло.
Тя грабна попивателната и я стовари върху слепоочието му. Ел-Ариан залитна назад към стола си и охлаби хватката си. Столът му избяга, плъзгайки се на колелцата си и той падна на пода. Сорая се обърна и изтича в коридора. Чу приглушен вой на аларма — Ел-Ариан вероятно беше натиснал копчето за спешни случаи. Появи се човек от охраната. Той извади пистолета си от черния кобур. Тя се втурна край него, като пътьом му нанесе удар с лакът по гърлото и пазачът се строполи на земята. Сорая се наведе, за да вземе оръжието му, но той я хвана и се наложи да го ритне в лицето, за да се освободи. Подмина асансьора — да се качи в него беше равносилно на това да влезе в капан. Тя хукна по коридора покрай отворените врати и надничащите през тях изненадани лица и стигна до стълбището към долния етаж. Зад себе си чу ругатните на Ел-Ариан.
Вземаше стъпалата по две наведнъж, макар че малко се олюляваше заради неспирната болка в главата. Придържаше се с ръка за лакираните дървени перила, за да не падне. Но когато стигна до средата, в дъното на стълбището от двете му страни пристигнаха пазачи и се затичаха нагоре. И двамата имаха служебни пистолети.